Майкъл Крайтън - Микро

Търсеше паяк, който не е много отровен. Всички паяци използваха отрова да убият жертвите си, най-често насекоми, но отровата им действаше по различен начин върху хората и бозайниците като цяло. Най-лоша беше тази на черната вдовица. Ухапването на такъв паяк можеше да убие и кон. Други видове пък не бяха толкова опасни за хората.

Сега стоеше под паяка и го гледаше. Беше малък, с прозрачни като стъкло крака и тяло на цветни петна. Цветовете образуваха шарка, приличаща на ухилено човешко лице — лицето на клоун.

Това беше ухилен паяк. Теридион гралатор. Един от най-често срещаните видове на Хаваите, добре познат на учените. Известен с това, че ухапването му е на практика безвредно за човека.

Ухиленият паяк се беше настанил в малката си паяжина, опъната безразборно под листото.

Тези паяци бяха много плашливи. Обикновено побягваха и при най-малкия признак за опасност.

— Само не ми бягай — прошепна тя.

Започна да се катери по стъблото на растението, настани се на едно листо, извади стреличка от кутията и отвори бутилката. Отровата на осата я беше напълнила почти до гърлото. Керън потопи стреличката в нея, зареди тръбата и се прицели.

Паякът отстъпи, загледан в нея. Изглеждаше уплашен. Да, наистина бе неспокоен — беше присвил телцето си върху малката си паяжина.

Знаеше, че паякът може да я чуе и че си изгражда неин звуков образ с „ушите“ по краката си. Може би никога не се беше сблъсквал с човешко същество и нямаше идея какво представлява Керън.

Тя духна.

Стреличката се заби в шарения гръб на паяка. Той отстъпи, присви крака и се опита да побегне, но отровата действаше бързо. Миг по-късно паякът престана да се движи. Керън чуваше как въздухът свири тихо през дихателните му отвори и видя, че гърбът му се издига и спуска. Добре. Все още дишаше и сърцето му работеше. Това беше важно. Насекомото трябваше да има кръвно налягане, за да може да изпомпа отрова.

Тя се покатери на паяжината, хвана една нишка и дръпна рязко.

Паякът не помръдна. Керън се прехвърли на паяжината, изпълзя по нишките до самия паяк, пресегна се към един от краката му и подръпна сензорна власинка. Нищо не се случи.

Легнала на паяжината, тя отвори празната бутилка и я подложи под челюстите. С два пръста вдигна челюстта от основата й и я разгъна, без да откъсва поглед от очите на създанието.

Как да накара отровата да потече? Отровните жлези се намираха в челото, зад очите. Сви ръка в юмрук и почука челото на паяка. Той се размърда и няколко капки течност капнаха от челюстите. Керън затвори бутилката. Надяваше се паякът да дойде на себе си и да остане жив и здрав. Скъса паяжината под себе си и падна на земята.

Наведе се над Рик.

— Тази отрова на паяк… — тя вдигна бутилката пред очите му — … може да пораздруса нервите ти. Съдържа екситоксини. Разбираш ли?

Той я погледна. Мигна веднъж. Да, разбирам.

— Екситоксини. Те ще възбудят нервите ти. Има обаче реална опасност. Не зная нищо за тази отрова. Не мога да определя дозата. Това нещо може да убие клетки в тялото ти. Може да започне да те смила. — В ума й изникна образът на снайпериста, подложен на подобно смилане.

Взе ръката му и я стисна.

— Страх ме е, Рик.

Той също стисна ръката й.

— Искаш ли го? — попита тя.

Той мигна. Да.

Керън извади стреличка от кутията. Чиста, без кураре. Потопи върха в отровата на паяка. Острието излезе влажно, едва покрито с минималното количество течност. Тя го задържа пред Рик така, че да го вижда.

— Сигурен ли си?

— Да.

Керън постави върха на ръката му, нагласи го над една вена и натисна. Не прекалено дълбоко. Стисна ръката му и се наведе над него.

— Рик…

Няколко секунди не се случи нищо. Керън започна да се пита дали му е дала достатъчно отрова — и тогава той изпъшка. Дишането му се ускори. Тя докосна врата му и усети как пулсът се ускорява. Отровата му действаше с пълна сила.

Последва експлозивен звук — Рик изпъшка и напълни дробовете си с въздух. После получи пристъп. Погледът му стана трескав и той се напрегна целият, изцъклил очи, с треперещо тяло. Керън легна отгоре му, като държеше ръцете му приковани, но се страхуваше да го натиска прекалено силно. Рик жадно поемаше въздух и започна да хипервентилира, гръбнакът му се изви на дъга. Керън го притисна с цялата си тежест от страх да не се нарани.

Той изстена. Ръката му рязко се стрелна и я хвана за шията. Стисна гърлото й, пръстите му се стегнаха като менгеме.

Опитваше се да я удуши. Толкова силно я мразеше.