Майкъл Крайтън - Микро

Но после пръстите се отпуснаха, хватката му омекна. Той пусна гърлото й. Прокара ръка по рамото й. Докосването се превърна в милувка. Ръката му запълзя по шията й и под ухото, докосвайки леко кожата, пръстите му се разделиха и се заровиха в косата й. Тя го целуваше и най-страхотното нещо беше, че той отговаряше на целувките й.

Накрая тя се отдръпна от него.

— Боли ли, Рик?

— Боли… ужасно… — изграчи той. — Май… ще започне… да ми… харесва.

Керън му помогна да седне. Той беше замаян и едва не падна, но тя го задържа в обятията си, като му говореше тихо, че всичко ще се оправи.

— Ти ми спаси живота, Рик. Спаси ми живота.

Дани седеше, гледаше как Рик и Керън се прегръщат и се чувстваше изключително неудобно. По негово мнение подобни неща с нищо не помагаха за усилията да се върнат в „Наниджен“. Спешно се нуждаеше от лекарска помощ. Погледна ръката си и едва не повърна. Личинките изглеждаха по-тлъсти от всякога.

След известно време Рик успя да стане. Тръгнаха. Навлязоха сред бамбука, чиито стъбла се издигаха в небето като секвои. Минаха през гората и пред тях се разкри зашеметяваща гледка. Намираха се пред Голямата канара на ръба на Тантал и гледаха надолу към кратера.

Тантал се ширеше пред тях — басейн, покрит с джунгла, ограден от гола земя, по която тук-там растяха хилави, обрулени от вятъра дървета. Навсякъде около тях върховете на Коолау Пали се губеха в кипналите облаци. Вятърът духаше безмилостно. В основата на Голямата канара се намираше базата.

Базата щеше да бъде на практика невидима за човек с нормални размери. Наблизо имаше самолетна писта с дължина около метър. Или поне Керън си мислеше, че е писта — виждаше се пунктирана линия и маркировки за маневриране. До пистата имаше група миниатюрни бетонни постройки. Най-голямата от тях приличаше на хангар; останалите бяха по-малки и приличаха на бомбоубежища. Сградите бяха полузарити в пръстта и покрити с мъртви листа и остатъци от растения, така че се сливаха с микротерена.

Керън спря и възкликна:

— Еха, Рик! Успяхме!

Той завъртя глава, усмихна се и я погледна. Тя разтърка дланите и ръцете му, за да засили кръвообращението.

— Дланите ти са по-топли. Мисля, че се оправяш.

Не искаха да привличат ничие внимание към себе си, тъй като не знаеха какво да очакват от обитателите на базата — служители на „Наниджен“, които изпълняваха заповеди на Вин Дрейк. Решиха да наблюдават известно време за евентуална активност. Залегнаха под едно мамаки. Голямата канара се извисяваше пред тях като планина.

На пистата нищо не помръдваше. Мястото изглеждаше изоставено.

Пистата беше покрита с камъни, изсъхнала кал и остатъци от растения. До нея се издигаше конусът на мравуняк. Мравешки път я пресичаше и се спускаше надолу към дъното на кратера.

— Това не ми харесва — прошепна Дани Мино.

Сърцето на Керън се сви. Ако в базата не живееха микрочовеци, значи нямаше да има транспорт до „Наниджен“ и шансовете им за помощ се свеждаха до нула. За това място дори не се полагаха грижи — беше превзето от мравки.

Но пък можеше да има самолети.

Спуснаха се бавно по склона и влязоха в хангара. Вътре имаше опори за самолети, но не и самолети. Докато Рик и Дани почиваха, Керън изследва базата. Откри помещение, което вероятно беше съдържало резервни части и припаси, но сега беше празно — имаше единствено метални греди и болтове, които стърчаха от стените и пода. Влезе в друго помещение. И то беше празно. Следващото някога е било спално помещение. То беше наводнено от дъжда и наполовина затрупано с кал.

Нямаше и следа от човешка дейност. Базата „Тантал“ беше изоставена. Не се виждаше и път до Хонолулу. Нямаше транспорт. Нямаше самолети. Единствено пасатът неуморно блъскаше базата и виеше из пустите коридори.

Излязоха от комплекса и седнаха до пистата, загледани надолу към кратера. Виждаха и града през пукнатина в стената на кратера; Тихият океан зад Хонолулу се сливаше с небето. „Наниджен“ беше на километри оттук и нямаше как да се върнат.

Дани Мино легна на чакъла, придържайки ръката си. Заплака. Хлипането му отекваше в хангара и се носеше към прошареното със сиви облаци небе.

Керън гледаше как една мравка прекосява забързано пистата, помъкнала някакво зърно. Погледът й се насочи към Голямата канара, после към линията на хоризонта и облаците. Нещо помръдна на фона на небето до канарата и тя внезапно осъзна, че това е човешка фигура.