Майкъл Крайтън - Микро

Озърна се през рамо и лъчът на лампата освети Рик. Изглеждаше мъртъв…

Докато завърташе глава, Керън забеляза малкия нож на врата си. Беше се заклела никога вече да не го носи в джоба. Отвори го и с рязко движение скъса връвта, на която бе вързан.

Главата на осата вече беше в помещението — още обърната надолу — и челюстите изщракаха към нея. Керън се метна на пода и се плъзна под тях. Главата беше цялата във власинки. Керън се вкопчи в тях. Главата рязко се метна нагоре-надолу, удряйки я силно в земята. Осата я виждаше — три от малките й очи се взираха в нея.

Керън се притисна в главата, която се въртеше и я блъскаше в тунела, челюстите се отваряха и затваряха. Керън понасяше ужасен пердах. Въпреки това, докато търсеше къде да се захване, тя посегна зад главата и успя да пъхне пръсти в тилния шев — цепнатината между капсулата на главата и плеврона, първата бронирана плоча на гърдите. Това бе тилната част на шията на насекомото. На това място двете брони се срещаха. Керън напипа мека тъкан.

Шията беше толкова тънка, че можеше да я обхване с пръсти. Керън стисна с всички сили. Може би щеше да успее да я задуши.

В този момент осата рязко се дръпна назад в тунела, помъквайки я със себе си. Керън се заклещи, почти смачкана от главата й, която продължаваше да я блъска. Насекомото изви тялото си и Керън осъзна, че се опитва да я ужили. Осата я бутна обратно в помещението и започна да се извива, за да се освободи от хватката й. Керън обаче не пускаше. След като откри цепнатината, тя грабна ножа и го пъхна между броните. Бързо прокара острието през шията, следвайки цепнатината, докато не направи пълен оборот.

Главата на осата се отдели, изтъркаля се през Керън и тя се озова обратно в гнездото, следвана от струя кръв.

Челюстите щракнаха два пъти и замръзнаха. Кръвта изтичаше бързо от разреза и я оплиска цялата. Крилете на обезглавеното тяло се блъскаха в стените на тунела, но все по-слабо и бавно, докато не замряха напълно.

Керън изпълзя назад, коленичи до Рик и хвана ръката му. Тресеше се неудържимо.

— Успях.

С периферното си зрение Рик долови движение зад нея. Примигна и извика наум: „Пази се!“

Главният мозък в отрязаната глава беше изгубил връзка с осемте по-малки в тялото, но те продължаваха да изпращат сигнали. Краката на осата се задвижиха и помъкнаха безглавото тяло из помещението. Коремът се изви напред, жилото се показа.

Шумът накара Керън рязко да се обърне. Видя в последния момент приближаващото жило и успя да отскочи настрани, когато коремът я блъсна в стената. Остана заклещена и се мъчеше да се освободи; жилото профуча покрай лицето й. Тя видя как двете му остриета се движат напред-назад като игла на шевна машина, минавайки на сантиметри от очите й. Пипалцата докоснаха бузата й и влязоха в устата й. Но накрая жилото замря и се отпусна на ключицата на Керън с все още оголени остриета. В края им се образува бистра капка отрова. Керън виждаше отражението си в нея.

Освободи се внимателно, като внимаваше да не докосне течността и остриетата. Отпусна се на колене и избърса мръсотията от лицето на Рик.

— Как я караш, войнико?

Изглеждаше напълно парализиран. Лицето му бе като маска. Очите се движеха, мигаше, но нямаше никакво изражение. Мускулите на лицето му сякаш си бяха взели отпуска, беше се изпуснал. Поне дишаше и сърцето му туптеше. Керън си даде сметка, че отровата на осата е хитро нещо. Беше изключила част от нервната му система, но не цялата. Да не би Рик да се опитваше да говори? Не можеше да определи със сигурност.

— Можеш ли да мигаш? — попита го тя. — Мигнеш ли, това ще означава „да“. Ако не мигаш, значи отговаряш с „не“. Разбираш ли ме?

Той примигна. Да. После нещо потрепна на лицето му.

— Рик! Това усмивка ли беше?

Да. Опит за усмивка.

— Добро начало. Боли ли те нещо?

Да.

— Какво…? Няма значение. Ще те нося. Ще те боли ли?

Той не мигна. Не.

Керън вдигна Рик на ръце и го помъкна около мъртвата оса, заобикаляйки отдалеч голямата капка отрова, която продължаваше да виси от жилото. Докато го носеше, забеляза в какво ужасно състояние е той. Нямаше шанс да оцелее, ако не раздвижеше мускулите си. Нервната му система се нуждаеше от помощ. Шибаната отрова — капката проблесна под светлината на лампата — беше изиграла ролята на умна бомба, елиминирайки само част от нервната му система. Ужасна отрова, но и много сложна. Природата можеше да прави чудеса с химията, на каквито не бе способно нито едно лекарство, създадено от човека.