Майкъл Крайтън - Микро

Рик се нуждаеше от помощ, иначе щеше да умре.

Докато се взираше в бистрата капка, на Керън й хрумна нещо. Отровата, която бе парализирала Рик, можеше и да го спаси.

Трябваше да я събере. Заопипва слепешком и намери бутилката за вода, завързана с въже за колана й. Изля водата, поднесе отворената бутилка към капката и загледа как течността се стича в нея. После сложи капачката. Добре.

— Имам план, Рик. Шантав е, но може да проработи.

Той се взираше безмълвно в нея.

Притиснала колене в стените на шахтата, Керън буташе Рик нагоре. Чувстваше се като Супержена; никога не би могла да извърши подобен подвиг в големия свят. Катеренето беше дълго и се налагаше да си почива от време на време, но беше доволна, че е силна като мравка. Накрая се добра до отвора.

Дани Мино вече беше изгубил всяка надежда. Не можа да повярва на очите си, когато Рик Хътър се показа от дупката, следван от очуканата на вид Керън Кинг.

— При мен е — яростно рече тя и го метна на рамене. Понесе го през пясъка и го остави в сянката на растението до Дани.

Коленичи до Рик и се вгледа в него. Дани се сгуши до тях, за да се предпази от вятъра.

— Можеш ли да станеш? — попита тя Рик.

Той мигна веднъж.

— Да? Искаш ли да опиташ?

Помогна му да стане. Той се олюля и рухна на колене, после се отпусна и се строполи.

Керън му показа бутилката с отрова.

— Това може и да те спаси, Рик. Не гарантирам. А сега трябва… — тя погледна към бамбука, извисяващ се в края на откритата площ — да се върнем в гората.

Мислеше за смъртта на снайпериста, как беше изпаднал в конвулсии от отровата на паяка. Смъртта му съдържаше информация, която можеше да съживи Рик.

База „Тантал“

31 октомври, 14:30 ч.

Вятърът духаше силно по хребета на кратера Тантал. Керън Кинг и Дани Мино вървяха бавно, защото носеха Рик в носилка, направена от сребристото космическо одеяло. Керън беше нарамила раницата и тръбата. Напредваха стъпка по стъпка, приближавайки мъчително бавно стената от бамбук и Голямата канара. Дишането на Рик бе станало дрезгаво.

— Пусни го — каза Керън на Дани.

Огледа Рик. Лицето му бе бледо и изпито, устните му посиняваха. Не получаваше достатъчно кислород. Най-много я безпокоеше дишането му — накъсано, неравномерно, недостатъчно. Отровата на осата вероятно започваше да засяга и центровете в мозъка, които отговаряха за дихателната дейност. Ако и те се изключеха, с него бе свършено.

Керън разкопча ризата му и откри синина на гърдите. Какво беше това? Кесонната болест? Или натъртване от ударите на осата? Трябваше да се махнат от открития район. Тук бяха стръв за птиците, храна за някоя друга оса.

— Как я караш, Рик?

Той бавно поклати глава.

— Не много добре? Само не заспивай. Разбра ли? Моля те.

Керън погледна гората от бамбук пред тях.

— Трябва само да стигнем до онези растения, Рик. Виж, не са толкова далеч.

Надяваше се, молеше се да намери онова, което й трябваше, сред листата.

Чу се въздишка.

— Как си, Рик?

Рик беше изгубил съзнание и тя го разтърси.

— Рик! Събуди се! Аз съм, Керън!

Очите му се отвориха и отново се затвориха. Започваше да не реагира.

Добре. Може би трябваше да го ядоса. Биваше я в това. Зашлеви го.

— Хей, Рик!

Очите му рязко се отвориха. Номерът беше проработил.

— Едва не умрях, докато се мъчех да измъкна кирливия ти задник от онази адска дупка. Да не си посмял да умираш точно сега.

— Може да се наложи да го оставим — тихо рече Дани.

Керън яростно се завъртя към него.

— Да не съм чула това отново.

Накрая стигнаха до растенията и поставиха Рик в прохладната сянка. Керън му даде капка вода, като я задържа в шепи и я изсипа в устата му. Погледна към листата. Не беше сигурна какво точно е растението. Нямаше значение. Важното бе тук да има паяци.

Трябваше й определен вид паяк.

Коленичи до Рик.

— Виж какво — каза му тя, — имаш нужда от бързо сритване по задника.

Той се усмихна едва-едва.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Дани.

Керън не отговори. Затършува в раницата и извади чиста празна бутилка. Закрачи наоколо, като се вглеждаше в листата. Грабна тръбата и стреличките и се затича към гъсталака.

— Къде отиваш? — извика Дани.

— Пази го, Дани. Ако с Рик се случи нещо, ще ти…

— Керън!

Тя не му обърна внимание. Беше забелязала проблясък на цветове под едно листо. Яркозелено, червено, жълто. Може би точно онова, което й трябваше.

Оказа се права.