Майкъл Крайтън - Микро

— Не можем просто да седим и да бездействаме, Дани — каза Питър, като се мъчеше да говори спокойно. Усещаше, че Дани може да изпадне в паника и ако някоя капка му капне на главата, а това щеше да е опасно за цялата група.

Останалите се съгласиха с плана на Питър; някои замърмориха, но никой не предложи по-добра идея. Пиха вода от една капка роса и продължиха нататък, търсейки пътека, палатка или някакъв друг признак за човешко присъствие. Малките растения по тревата се извисяваха над тях, като понякога образуваха тунели. Специализантите вървяха през тях и заобикаляха стволовете на поразителни дървета. Никъде нямаше и помен от снабдителна станция.

— Добре, значи ще ни изтече кръвта, ако не се махнем по-бързо оттук — каза Рик Хътър, докато вървяха напред. — И не можем да намерим проклетите станции. Освен това някакъв гигант психопат ни търси, за да ни убие. И имам пришка. Има ли нещо, за което трябва да се безпокоя? — саркастично попита той.

— Мравките — спокойно отвърна Кински.

— Мравки ли? — с треперещ глас се обади Дани Мино. — Какво за мравките?

— Мравките са проблем, доколкото знам — каза Кински.

Рик Хътър спря пред някакъв голям жълт плод на земята. Огледа го от всички страни.

— Да! — възкликна той. — Това е сапунено дърво. Мелия азедерах. Плодовете му са силно отровни, особено за насекомите и техните ларви. Съдържа около двайсет и пет различни летливи вещества, най-вече съединения на 1-цинамоил. Абсолютната смърт за насекомите. Може да се използва като съставна част за моето кураре.

Рик свали раницата и напъха плода в нея. Той я изпълни и остана да стърчи отгоре като яркожълто яйце или гигантски пъпеш.

Керън го изгледа кръвнишки.

— Ще оплеска всичко с отрова.

— Няма. — Рик се ухили и потупа плода. — Кожата му е здрава.

Керън го погледна скептично.

— Животът си е твой — отсечено каза тя.

Групата продължи напред.

Дани Мино изоставаше. Лицето му се бе зачервило и той непрекъснато бършеше чело с длани. Накрая свали спортното си сако и го захвърли на земята. Мокасините му бяха целите в кал. Седна на едно листо, занеса се под ризата, извади поленово зърно и го завъртя между пръстите си.

— Някой случайно да знае, че имам сериозни алергии? Ако някоя от тези гадости ми влезе в носа, мога да изпадна в шок.

Керън се изсмя презрително.

— Не си чак толкова алергичен! Ако беше, вече да си мъртъв.

Дани изстреля полена и той полетя плавно, като се въртеше във въздуха.

Амар Сингх беше изумен от изобилието на живот, от всички малки същества, които сякаш се срещаха на всяка крачка в микросвета.

— Господи! Иска ми се да имах фотоапарат или камера.

Те бяха млади учени, а микросветът беше истинско чудо, нов, неизвестен живот. Вероятно виждаха същества, които никога не са били забелязвани и категоризирани.

— Човек може да напише дисертация от всяка квадратна педя на това място — отбеляза Амар. Помисли си, че ще направи тъкмо това. От това приключение можеше да се получи невероятен докторат. Стига да оцелея, напомни си той.

По земята пълзяха малки създания с формата на торпедо, с разчленени телца и шест крака. Бяха съвсем дребни и се виждаха навсякъде. Някои всмукваха гъбични нишки като спагети. Понякога се подплашваха от минаващите хора, издаваха висок щракащ звук и подскачаха във въздуха, като се въртяха презглава.

Ерика Мол спря да ги разгледа. Взе едно и го задържа, а то се мъчеше да се освободи и щракаше енергично с опашка.

— Какви са тези неща? — попита Рик, докато вадеше друго от косата си.

— Наричат ги вилоскачки или колембола — отвърна Ерика Мол. Обясни, че в нормалния свят били изключително малки. — Колкото точка в разпечатан текст — каза тя. Създанието имало пружинен механизъм в телцето, който го изстрелвал на големи разстояния и му помагал да се спаси от хищниците. Сякаш за да демонстрира думите й, съществото скочи от дланта й и полетя, изчезвайки зад една папрат.

Колемболите продължаваха да скачат около тях, подплашени от стъпките им. Питър Янсен водеше групата. Целият беше плувнал в пот. Осъзна, че телата им бързо се обезводняват.

— Трябва да пием достатъчно вода — каза той на останалите. — Можем да пресъхнем за нула време.

Събраха се около парче мъх с капки роса по него и пиха, като загребваха водата с шепи. Повърхността на капките беше лепкава и трябваше да удрят, за да преодолеят напрежението й. Когато Питър поднесе шепи към устата си, водата се събра на голямо топче в ръцете му.