Майкъл Крайтън - Микро

Стигнаха до масивен ствол на дърво, което се издигаше от разпълзелите се корени, приличащи на контрафорси. Докато си проправяха път напред, доловиха остра миризма. Започна някакво трополене, сякаш валеше дъжд. Питър, който вървеше начело, се покатери на един корен и се озова пред две ниски стени, които се виеха по земята и изчезваха в далечината. Бяха изградени от парченца пръст, слепени с някакво изсъхнало вещество.

Между тях в двете посоки се движеше колона мравки. Стените защитаваха същинска мравешка магистрала и на едно място преминаваха в тунел.

Питър приклекна и даде знак на останалите да спрат. Те се приближиха предпазливо, легнаха по корем и се загледаха в колоната. Опасни ли бяха мравките? Всяка от тях бе голяма колкото ръката му от лакътя до китката. Не са чак толкова грамадни, помисли си Питър; изпитваше облекчение, тъй като незнайно защо бе очаквал да са много по-едри. Но определено бяха много. Носеха се бързо, със стотици, по пътя си и изчезваха в малкия тунел, който бяха построили.

Телцата им бяха червеникавокафяви, целите във власинки, а главите — блестящо черни, като антрацитни въглища. Миризмата им се носеше откъм пътечката, подобно на миризмата на отработени газове по магистралата. Беше тръпчива и кисела, но в същото време съдържаше деликатно благоухание.

— Острата миризма е мравчена киселина. Използват я за защита — обясни Ерика Мол, коленичи и съсредоточено заразглежда насекомите.

— А сладникавата са феромони — каза Джени Лин. — Вероятно това е миризмата на колонията. Мравките я използват, за да се идентифицират като членове на една и съща група.

— Всички са женски — продължи Ерика. — Дъщери са на една и съща царица.

Някои от мравките носеха мъртви насекоми или части от тях. Носачите на храна пътуваха в една и съща посока — наляво.

— Натам е входът на мравуняка. Складират храна — добави Ерика.

— Знаеш ли от кой вид са? — попита я Питър.

Ерика се помъчи да си спомни името.

— Ами… На Хаваите няма местни мравки. Всички са пристигнали тук с хората. Смятам, че тези са Феидоле мегацефала.

— Имат ли си нормално име? — попита Рик. — Като за невежи етноботаници?

— Едроглава мравка — преведе Ерика. — Първоначално е открита на остров Мавриций в Индийския океан, но сега е разпространена из целия свят. Това е най-често срещаният вид на Хаваите.

Едроглавата мравка била един от най-разрушителните видове насекоми на планетата, обясни Ерика.

— Нанесли са големи поражения на екосистемата на островите. Атакуват и избиват местни хавайски насекоми и почти са унищожили някои видове. Освен това убиват новоизлюпени птичета.

— Това не е добре за нас — каза Керън. Даваше си сметка, че едно новоизлюпено птиче е доста по-голямо от тях самите.

— Главите им изобщо не ми изглеждат големи — отбеляза Дани.

— Това са дребни работници — каза Ерика. — Едрите са с големи глави.

— Едри ли? — нервно попита Дани. — Какви са те?

— Войници — продължи Ерика. — Едроглавите мравки са разделени на две касти — дребни и едри. Дребните са работници. Те са малки и многобройни. Едрите са воините, пазачите. Срещат се доста по-рядко.

— И как изглеждат тези войници?

Ерика сви рамене.

— С големи глави.

Мравките бяха ужасно много и сякаш всяка бе изпълнена с нечовешка енергия. Една определено не представляваше опасност, но хиляди… възбудени… гладни… Въпреки опасността младите учени гледаха като омагьосани. Две мравки спряха и докоснаха антени, после едната започна да върти задната част на коремчето си и да издава тракащ звук. Другата послушно повърна капка течност в устата й. Ерика обясни какво става:

— Едната молеше за храна сестра си. Въртеше коремчето си и издаваше звук, за да каже, че е гладна. Мравешка версия на кучешкото скимтене…

— Не виждам нищо хубаво в това да гледам как една мравка драйфа в устата на друга — прекъсна я Дани. — Моля ви, да се махаме.

Мравешката магистрала не беше много широка. Можеха лесно да я прескочат, но решиха да заобиколят и да си спестят евентуални неприятности. Както се изрази Питър, „едва ли някой иска мравка да го захапе по глезена“.

Джаръл Кински беше спрял и се взираше в клоните на голямото дърво с контрафорсите, което се издигаше над главите им.

— Това дърво ми е познато — каза той. — Това е гигантска албизия. От другата му страна има снабдителна станция, сигурен съм. — Покатери се на един корен, повървя по него и скочи долу. — Да, мисля, че приближаваме.