Майкъл Крайтън - Микро

Спряха и Рик извади пластмасова лабораторна бутилка. Всички намазаха с мъничко крем лицата, ръцете и китките си. Миризмата беше противна. И действаше. Като че ли наистина пъдеше кърлежите.

Реалността на микросвета атакуваше всички сетива на Амар. Той забеляза, че малкият размер променя дори усещанията на кожата му. Първото му впечатление от микросвета включваше чувството, че въздухът тече по лицето и ръцете му, дърпа ризата му и разрошва косата му. Беше сякаш по-гъст, почти като сироп, Амар долавяше всеки полъх на ветреца, когато въздухът се охлаждаше и течеше около тялото му. Махна с ръка и усети как въздухът се плъзга между пръстите му. Движението в микросвета приличаше донякъде на плуване. Телата им бяха много малки и триенето на въздуха се усещаше много по-силно. Амар леко се олюля, когато някакъв полъх го бутна настрани.

— Трябва да овладеем моряшката походка на това място — каза той. — Все едно отново се уча да ходя.

Останалите имаха подобни проблеми — залитаха, въздухът ги дърпаше, понякога не преценяваха стъпките си. Когато се опитваха да скочат на нещо, скачаха твърде далеч. Телата им явно бяха по-силни в микросвета, но още не се бяха научили да контролират движенията си.

Все едно вървяха по лунната повърхност.

— Не знаем собствената си сила — каза Джени. Приклекна, подскочи високо и се хвана за ръба на едно листо. Увисна за момент на двете си ръце, после само на едната — никакъв проблем. Пусна се и скочи на земята.

Рик Хътър беше поел раницата от Керън. Макар да бе пълна догоре, той откри, че се движи с лекота с нея и дори успява да скача доста високо.

— Телата ни са по-силни и по-леки в този свят, защото гравитацията тук не играе толкова голяма роля.

— Малките размери си имат своите преимущества — отбеляза Питър.

— Не виждам никакви преимущества — заяви Дани Мино.

Сърцето на Амар Сингх пък се изпълваше с ужас. Какви същества живееха сред тези листа? Хищници. Многокраки животни със съставна броня и необичайни начини да убиват жертвите си. Амар беше израснал в набожно индуистко семейство — родителите му, които бяха емигрирали от Индия в Ню Джърси, не ядяха месо. Баща му предпочиташе да отвори прозореца и да изпъди досадната муха, вместо да я убие. Самият Амар също беше вегетарианец; така и не можеше да яде животни, за да си набави необходимите протеини. Вярваше, че всички животни, дори насекомите могат да изпитват страдание. Сега, в джунглата, той се питаше дали няма да му се наложи да убие животно и да яде месото му, за да оцелее. И дали някое животно няма да изяде него.

— Ние сме протеин — каза той. — Нищо друго. Просто протеин.

— Какво трябва да означава това? — попита го Рик.

— Ние сме месо, ходещо на два крака.

— Звучиш доста мрачно, Амар.

— Просто съм реалист.

— Поне е… интересно — отбеляза Джени Лин.

Джени бе забелязала миризмата на микросвета — той миришеше по свой собствен начин. Фин аромат на почва изпълваше носа й; не беше лош, даже обратното, макар да й се струваше малко странен. Миризма на почва, примесена с хиляди непознати миризми — някои сладки, други мускусни, носещи се в течния въздух. Много от тях бяха приятни, дори чудесни, подобно на екзотични парфюми.

— Надушваме феромони, сигналните вещества, които растенията и животните отделят, за да общуват помежду си — каза тя. — Това е невидимият език на природата. — Беше невероятно въодушевена, за първи път можеше да долови пълния спектър аромати на природата. Това я изпълваше с трепет и същевременно я плашеше.

Джени доближи бучка пръст до носа си и я подуши. Бучката гъмжеше от мънички нематодни червеи, множество кърлежи и няколко дундести създания, известни като водни мечки. Миришеше смътно на антибиотик. Джени знаеше защо — пръстта бе пълна с бактерии, много от които бяха различни видове стрептомици.

— Можете да надушите стрептомици — каза тя на останалите. — Това са бактериите, които произвеждат антибиотици. Съвременните лекарства се получават от тях.

Пръстта бе пронизана от нишки на гъби, известни като хифи. Джени издърпа една нишка — беше твърда, но малко разтеглива. Десетина кубически сантиметра пръст можеха да съдържат няколко километра от тях.

Нещо се спусна плавно пред очите й в гъстия въздух. Беше мъничка златна бучка с размерите на зърно пипер, цялото в къси израстъци.

— Какво е това, за Бога? — каза тя и спря, за да го разгледа.

Бучката падна в краката й. Наблизо бавно се спусна друга.