Майкъл Крайтън - Микро

Винаги имаше по-сочни новини. Случката щеше да се забрави.

Разбира се, щеше да има трудности и в самата компания. Целта на посещението беше да се намерят попълнения в екипа на „Наниджен“ — при това много нужни попълнения поради загубата на персонал. И затова специализантите щяха да допринесат много за фирмата. В това отношение трябваше да действа фино и умело.

Колелата на спортната кола хрущяха и поднасяха по черния път; Дрейк държеше здраво волана. Пътуваше на юг към Каена Пойнт („там, където душите напускат света“) и прибоят бушуваше от двете му страни. Мислено си отбеляза да измие солената вода от колата и гумите. Най-добре да я закара на автомивка в Пърл Сити.

Погледна си часовника. Три и половина сутринта.

Странно, но не изпитваше никаква тревога и безпокойство. Разполагаше с достатъчно време да стигне до Уайкики в другия край на острова, недалеч от Даймънд Хед. И достатъчно време да огледа хотелските стаи на хлапетата за научни произведения , които бяха донесли със себе си.

Както и предостатъчно време да се върне в луксозния си апартамент в Кахала и да се пъхне в леглото. Така щеше да се събуди шокиран от абсурдното поведение на финансовия си директор, повела по кривия път талантливите млади учени.

Долината Маноа

29 октомври, 04:00 ч.

Седемте специализанти и Кински вървяха през гората в колона, като се ослушваха и оглеждаха, потопени в мрак и плътни сенки и обгърнати от нечувани досега звуци. Рик Хътър, с импровизирано копие от сламка на рамо, си проправяше път между листата, като се препъваше и промушваше под паднали клонки, шито изглеждаха по-големи от рухнали секвои. Керън Кинг носеше раницата на гръб и държеше ножа в ръка. Питър Янсен водеше групата, като се взираше напред и се опитваше да подбере път. Някак, по типичния за него тих начин, беше успял да стане лидер на групата. Не използваха лампата, за да не привличат хищници. Питър не виждаше много от терена пред себе си.

— Луната е залязла — каза той.

— Утрото сигурно ще… — започна Джени Лин.

Ужасен рев заглуши думите й. Започна като тих вой и премина в серия гърлени писъци, идващи от мрака някъде над тях — зловещ, изпълнен с жестокост.

Рик рязко се завъртя, вдигнал копието си.

— Какво беше това, по дяволите?

— Пеене на птица, предполагам — отвърна Питър. — Чуваме звуци с по-ниска честота.

Погледна си часовника — 04:15. Часовникът му бе електронен и работеше нормално дори след като беше смален.

— Утрото наближава — рече той.

— Ако успеем да намерим някоя от снабдителните станции, можем да се опитаме да се свържем с „Наниджен“ по радиото — предложи Джаръл Кински. — Ако чуят сигнала ни, ще ни се притекат на помощ.

— По-скоро Дрейк ще ни убие — отвърна Питър.

Кински не възрази, но беше ясно, че не споделя мнението му.

— Трябва да се доберем до тензорния генератор и да се върнем до нормални размери — продължи Питър. — За целта трябва да се върнем в „Наниджен“ по някакъв начин. Но мисля, че ще е грешка да молим Дрейк за помощ.

— А не можем ли да се обадим на деветстотин и единайсет? — изтърси Дани.

— Страхотна идея, Дани. Само ни кажи как точно ще стане — презрително изсумтя Рик.

Джаръл Кински обясни, че радиостанциите в снабдителните бази имат обхват от около трийсет метра.

— Ако някой от „Наниджен“ е наблизо и слуша съответната честота, би могъл да се свърже с нас. Иначе никой няма да улови сигнала ни. Освен това радиостанциите не работят на честотите на полицията и другите служби. Микроскопичните предаватели на „Наниджен“ предават на около седемдесет гигахерца — обясни Кински. — Това е много висока честота. Вършат добра работа на полевите екипи на къси разстояния, но извън това са безполезни.

— Когато ни показваше ботаническата градина, Дрейк спомена, че имало редовен курс между „Наниджен“ и долината Маноа — каза Джени Лин. — Бихме могли да се промъкнем в камиона.

Всички замълчаха. Предложението на Джени изглеждаше добро. Вин Дрейк наистина беше споменал за редовен транспорт между ботаническата градина и „Наниджен“. Но камионът щеше ли да дойде, ако полевите екипи бяха изтеглени от микросвета? Питър се обърна към Джаръл Кински.

— Знаете ли дали камионът продължава да прави курсове до „Наниджен“?

— Не зная.

— Обикновено по кое време пристига в ботаническата градина?

— В два часа — отвърна Кински.