Майкъл Крайтън - Микро

— Това са радиостанции — каза Кински. — За връзка с главната квартира.

Имаше също въжена стълба от много фини нишки и ключове за някаква машина. Керън прибра обратно всичко, освен лампата и дръпна ципа на раницата.

— Безполезни неща — каза тя, докато се изправяше и си слагаше лампата. Включи я и лъчът й заигра по растения и листа. — Нужни са ни оръжия.

— Светлината… моля ви, изключете я… — промърмори Кински. — Привлича разни неща…

— Какви оръжия ни трябват? — попита Амар.

— Кажете — намеси се Дани, сякаш току-що му бе хрумнало нещо. — На Хаваите има ли отровни змии?

— Не — отвърна Питър. — Няма никакви змии.

— Няма и много скорпиони, особено в джунглата. Тук е твърде влажно за тях — добави Керън Кинг. — Има хавайска стоножка, която може да те ужили гадно и със сигурност да ни убие при сегашните ни размери. Всъщност много животни могат да ни убият. Птици, жаби, всякакви насекоми, мравки, оси и стършели…

— Говореше за оръжия, Керън — напомни й Питър.

— Трябва ни някакво метателно оръжие — каза тя. — Нещо, което убива от разстояние…

— Духателна тръба — предложи Рик.

Керън поклати глава.

— Не става. Ще бъде дълга едва два милиметра. Не ни върши работа.

— Чакай малко, Керън. Мога да използвам кух бамбук. И тръбата да бъде дълга колкото мен.

— И дървена стрела, която да се побира в нея — каза Питър.

— Разбира се — съгласи се Рик. — Стрела, заострена с…

— Огън, за закаляване — каза Амар. — Но за отрова…

— Кураре — каза Питър, стана и се огледа. — Обзалагам се, че много растения наоколо имат…

— Това е моята специалност — прекъсна го Рик. — Ако успеем да запалим огън, бихме могли да сварим кора и растителни материали и да извлечем отровата. И ако успеем да намерим някакъв метал, желязо… за върха на стрелата…

— Шипа на катарамата ми? — предложи Амар.

— После какво?

— Сваряваме бъркоча и го тестваме.

— Ще отнеме много време.

— Няма друг начин.

— А защо не използваме кожа на жаба? — предложи Ерика Мол. В нощта се чуваше крякане.

Питър поклати глава.

— Тук няма подходящи видове. Това, което чуваме, са крастави жаби. Те са с големината на юмрук. Добре де, на нормален юмрук. Сиви са, нямат ярки цветове. Вярно, произвеждат неприятни кожни токсини, известни като буфотенини, но не и основаващите се на кураре съединения на централноамериканските…

— Добре, за Бога! — озъби се Дани.

— Просто обяснявам…

— Добихме представа.

Ерика прегърна Питър през рамо и кимна към Дани. Той още сумтеше и търкаше нос с двете си ръце, свил длани, сякаш бяха някакви малки лапи.

Или сякаш беше станал къртица.

— Изперква ли? — уплашено попита Ерика.

Питър кимна.

— Да продължим — рече Амар. — Отровата, която препоръчваш…

Питър отговори, без да сваля поглед от Дани:

— Кора от стрихниново дърво, олеандър, но не листа, а стъбло, хондродендрон томентозум, стига да има. Варим сместа най-малко двайсет и четири часа.

— Да започваме — каза Керън Кинг.

— Можем да намерим тези растения много по-лесно през деня — обади се Джени Лин. — Защо е това бързане?

— Бързането е заради онези фарове при входа — каза Керън. — Точно в момента Вин Дрейк може би идва да ни убие. — Тя метна раницата на гръб и стегна ремъците. — Така че да започваме.

Алапуна

29 октомври, 02:00 ч.

Нямаха много прикритие под ярката лунна светлина. Гъстите храсти хау, които пълзяха по скалата, свършваха на нивото на черния път и изобщо не бе трудно да се видят двете коли, движещи се по тесния вулканичен хребет. Отляво теренът се спускаше полегато към обработваемите земи. Отдясно отвесната скала стигаше до прибоя на северния бряг на Оаху.

Алисън караше първата кола, бентлито. Всеки път, когато се колебаеше, Вин Дрейк й махаше от беемвето. Имаха още път до занемарения мост. Накрая го различи на лунната светлина — кремав бетон от двайсетте години на миналия век. Беше истинско чудо, че е оцелял толкова време.

Алисън спря и понечи да слезе от колата.

— Не, не. — Дрейк й направи знак да се качи обратно. — Трябва да я украсиш.

— Да я украся ли?

— Да. Всички са били натъпкани в бентлито, нали така? Купонясвали са.

Дрейк носеше торба с дрехи и други вещи, оставени от специализантите в лобито и в паркираната пред „Наниджен“ кола — няколко телефона, шорти, тениски, бански костюми, кърпа, навити на руло броеве на „Нейчър“ и „Сайънс“, таблет — обичайните неща, които се захвърлят в колата.