Майкъл Крайтън - Микро

— Това не е вярно — спокойно отвърна Керън и се обърна към Питър. — Имам раница. — Тя скочи от клонката и вдигна раницата от земята. — Взех я точно преди Дрейк да ни смали.

— Рик дали се е справил? — попита някой.

— И още как — разнесе се глас в мрака, някъде отляво. — Подобно нещо не може да ме смути. Нито пък джунглата нощем. Когато правих теренно проучване в Коста Рика…

— Това е Рик — рече Питър. — Някой друг?

Някъде отгоре се чу тупване и се изсипа миниатюрен дъжд. Джени Лин се плъзна по едно листо и се приземи в краката им.

— Доста се забави — каза й Керън.

— Закачих се за един клон. На около три метра над земята. Едва успях да се освободя. — Джени седна по турски и моментално скочи на крака. — Ужас. Всичко е мокро.

— Другото название на джунглата е дъждовна гора — каза Рик Хътър, появявайки се от гъсталака зад тях. Джинсите му бяха мокри. — Всички ли са добре? — Ухили се на Дани. — Как я караш, момко?

— Я се разкарай — измърмори Дани, като още търкаше носа си.

— Стига де, потопи се в изживяването — каза Рик и посочи лунната светлина, процеждаща се през балдахина на дърветата. — Та това е научно изследване! Не е ли идеално? Точно в духа на Конрад? Екзистенциална конфронтация между човека и суровата природа, истинското сърце на мрака, освободено от неверни схващания и литературни приумици…

— Някой да му каже да млъкне.

— Рик, остави човека на мира — каза Питър.

— Това е важно — възрази Рик. — Какво в природата така ужасява съвременния ум? Това, че тя е фундаментално безразлична. Тя е безмилостна, безпристрастна. Дали живееш или умираш, успяваш или се сгромолясваш, изпитваш удоволствие или болка — за нея няма значение. Това е непоносимо за нас. Как е възможно да живеем в свят, който е така безразличен към нас. Затова създаваме нови определения на природата. Наричаме я Майка природа, макар тя да не ни е родител в реалния смисъл на думата. Слагаме богове в дърветата, във въздуха и в океана, слагаме ги и в домовете си, за да ни закрилят. Нуждаем се от тези човекоподобни богове за много неща — за късмет, за здраве, за свобода. Но едно е най-важно от всичко — нуждаем се от боговете, за да ни защитават от самотата. Но защо самотата е толкова непоносима? Не можем да издържаме да сме сами. Защо? Защото човешките същества са деца, затова. Но всичко това са маски, които създаваме за природата. Дани много обича да казва, че научната литература привилегирова баланса на силата, че няма обективна истина, а само истината на силните. Силата разказва историята и всички я приемат като истина, защото силата е на власт. — Рик си пое дъх. — Но сега кой държи баланса на силата, Дани? Можеш ли да го усетиш? Поеми дъх. Усещаш ли? Не? Тогава аз ще ти кажа. Балансът на силата се намира там, където винаги е бил — в ръцете на природата. На природата, Дани. Не в нашите. Ние можем само да я следваме и да се опитаме да не изпаднем.

Питър прегърна Рик през раменете и го дръпна настрани.

— Достатъчно засега.

— Мразя шибаното копеле — каза Рик.

— Всички сме малко уплашени.

— Не и аз — заяви Рик. — Аз съм добре. Харесва ми да съм висок сантиметър и нещо. Това е хапка за някоя птица и аз съм точно това. Проклет ордьовър за някоя сладкопойна птичка и шансовете ми за оцеляване през следващите шест часа са около едно към четири или едно към пет…

— Трябва да съставим план — спокойно се обади Керън. Амар Сингх се появи зад един дънер отляво целият в кал и с раздрана риза. Изглеждаше забележително спокоен.

— Всички ли са добре? — попита Питър.

Останалите отговориха положително.

— Човекът от „Наниджен“ — сети се Питър. — Хей, Кински! Тук ли сте?

— От самото начало — тихо отвърна Джаръл Кински някъде отблизо. Седеше под едно листо с прибрани към гърдите крака, напълно неподвижен и мълчалив. Наблюдаваше и слушаше.

— Добре ли сте? — попита го Питър.

— Говорете тихо — каза Кински. — Те чуват по-добре от нас.

— Те? — повтори Джени.

— Насекомите.

Възцари се тишина.

— Така е по-добре — отбеляза Кински.

Заговориха шепнешком. Питър се обърна към Кински.

— Имате ли представа къде сме?

— Мисля, че да — отвърна Кински. — Погледнете натам. Всички се обърнаха. В далечината между дърветата се виждаше светлина, която осветяваше ъгъла на дървена постройка, едва видима през листата. Светлината се отразяваше от стъклени панели.

— Това е парникът — продължи Кински. — Намираме се в ботаническата градина „Уайпака“.