Майкъл Крайтън - Микро

Тя се отдалечи от колите.

Да.

Към гората.

Да.

Тръгна по пътеката към Папратово дере.

Добре. Продължавай.

На монитора фигурата й изчезна в мрака, надолу по склона, навътре в джунглата. Дрейк я изгуби от поглед.

После се появи светеща точка, досущ като звезда.

Имаше фенерче и го беше включила. Сега Дрейк гледаше как светлината се отдалечава и става все по-слаба. Алисън вървеше на зигзаг по стръмната пътека.

Колкото по-дълбоко в биологичния ад, толкова по-добре.

Изведнъж чу писък. Уплашени крясъци от тъмната гора.

— Господи!

Изключи монитора и изтича навън.

Макар че луната беше изгряла, в гъстата джунгла бе толкова тъмно, че му бе трудно да види Алисън. Забърза надолу по пътеката, като се препъваше и подхлъзваше, ориентирайки се по светлината на фенерчето.

— Не знам, не знам — повтаряше тихо тя в мрака. Лъчът на фенерчето шареше насам-натам.

— Алисън. — Дрейк спря и зачака очите му да свикнат с тъмното. — Какво не знаеш?

— Не знам какво стана.

Тя бе тъмен силует. Държеше плика пред себе си, сякаш беше дар от някакъв мрачен бог.

— Не зная как са излезли. Ето, виж.

Тя насочи лъча към плика. Дрейк видя неравен срез по дъното му. Съвсем тънък.

— Някой е имал нож — каза той.

— Най-вероятно.

— И са скочили. Или са паднали.

— Да, сигурно така е станало.

— Но къде?

— Някъде тук. Тук забелязах. Оттогава не съм мърдала. Не исках да ги настъпя.

— Не бих се безпокоил за това. Вероятно и без това са мъртви.

Той взе фенерчето, приклекна и освети върховете на папратите. Търсеше някакви следи по проблясващата роса на листата. Не видя нищо.

Тя се разплака.

— Вината не е твоя, Алисън.

— Знам — изхлипа тя. — Смятах да ги пусна.

— Досетих се.

— Съжалявам, но щях да го направя.

Вин я прегърна през рамо.

— Вината не е твоя, Алисън. Това е важното.

— Намери ли някаква следа от тях?

— Не. — Той поклати глава. — Паднали са отвисоко, а те са много леки. Може да са били отнесени на значително разстояние.

— В такъв случай може би още са…

— Да, възможно е. Но не ми се вярва.

— Трябва да ги потърсим!

— Алисън, тъмно е и има опасност да ги настъпим…

— Не можем да ги оставим тук.

— Знаеш ли, падането почти със сигурност ги е убило. Виж, Алисън, вярвам ти, че не си разрязала плика и не си ги изтърсила…

— Какво говориш…?

— Но полицията може да не повярва с такава готовност на разказа ти. Може би вече си заподозряна за смъртта на Ерик, а сега и това — да изхвърлиш нарочно хлапетата на такова опасно място. Това е убийство, Алисън.

— Ти ще кажеш на полицията истината!

— Разбира се, но защо мислиш, че ще ми повярват? Има само един изход — да продължим започнатото. Изчезването им трябва да бъде обяснено като инцидент. А ако се случи някакво чудо и се появят по-късно… какво пък, Хаваите са магическо, вълшебно място. Тук стават чудеса.

Тя замръзна в мрака.

— Значи просто да ги оставим?

— Можем да ги потърсим утре, на светло. — Той стисна рамото й и я придърпа при себе си. Насочи фенерчето към земята. — Хайде. Да тръгнем по пътеката, така ще виждаме къде стъпваме. Утре ще се върнем. Но сега трябва да се погрижим за колата. Нали? Всяко нещо с времето си.

Все така хлипайки, тя се остави да я изведе на паркинга. Вин Дрейк погледна часовника си — 23:14. Време беше за следващия етап от плана.

Ботаническа градина „Уайпака“

28 октомври, 23:00 ч.

Специализантите се премятаха в плика, всяко движение на Алисън се усилваше и съпровождаше от шумно драскане, докато се търкаляха напред-назад. Питър не си бе давал сметка, че обикновената опаковъчна хартия е толкова груба — усещаше я като шкурка по кожата си. Видя, че останалите са се изхитрили да се обърнат навътре, за да не издраскат лицата си при премятането. Бяха ги закарали някъде и пътуването бе дълго, но къде се намираха сега? И какво щяха да правят с тях? Трудно беше да разговарят, докато падаха насам-натам; трудно бе да измислят план, когато всички говореха едновременно. Човекът от „Наниджен“, Джаръл Кински, непрекъснато повтаряше, че е станала някаква грешка.

— Само да имаше начин да поговоря с господин Дрейк… — нареждаше той.

— Млъквай вече и го приеми! — озъби му се Керън Кинг.

— Не мога да повярвам, че господин Дрейк просто ще… ще ни убие — промълви Кински.

— О, нима? — изненада се Керън.

Кински не отговори.

По-големият проблем беше, че не знаеха какво са намислили Вин и Алисън. Пътуваха в кола, но къде точно бяха пристигнали? Нищо не можеха да разберат. После Вин и Алисън като че ли постигнаха някакво съгласие (беше невъзможно да проследят разговора им) и Алисън изнесе плика навън. В тъмното.