Майкъл Крайтън - Микро

В хартиения плик в чантата на Алисън цареше непрогледен мрак. Специализантите и служителят на „Наниджен“ седяха сгушени един до друг.

— Не знам дали наистина смята да ни помогне — каза Керън Кинг.

— Личи, че е ужасно изплашена от Дрейк — рече Питър.

— Че кой не би се уплашил от него? — обади се Амар.

Рик Хътър въздъхна.

— Казах ви, че Дрейк е корпоративна гадина. Никой не ме послуша.

— Млъквай, мътните да те вземат! — викна му Керън.

— Хей, стига — спокойно каза Амар. — Не сега.

— Извинявай — каза Керън и добави: — Но в случая си имаме работа не с обикновена гадина, а с много побъркан човек.

Тя опипа ножа си. Беше безполезен като средство за защита; сигурно нямаше дори да пробие кожата на Дрейк.

Последва блъскане, оглушителен трясък, пликът се разтресе и внезапно в него нахлу светлина. Чантата беше отворена. После пак се чу трясък и всичко отново помръкна. Всички затаиха дъх, питаха се какво ги чака.

Алисън Бендър знаеше, че трябва да върне специализантите в генератора и да ги уголеми, при това колкото се може по-бързо. Но не знаеше как да работи с генератора. Работният ден отдавна беше приключил и почти всички служители си бяха тръгнали, сградата на „Наниджен“ беше пуста.

Откри Дрейк във вивариума. Той беше приключил разговора с полицаите и сега претърсваше внимателно помещението, като надничаше във всеки ъгъл, шкаф и кутия.

Изгледа я свирепо.

— Ти ли ги пусна?

— Не. Кълна се, Вин.

— Утре ще наредя лабораторията да бъде почистена. Животните ще бъдат умъртвени, цялото помещение ще бъде стерилизирано с газ и третирано с белина.

— Много… много добре, Вин.

— Нямаме друг избор. — Той докосна ръката й. — Прибери се и си почини. Ще остана още малко.

Тя го погледна с благодарност. Забърза към кабинета си, взе чантата и тръгна към изхода. Мирасол си беше отишла. Пълната луна се рееше сред звездите; нощта щеше да е прекрасна, ако мислите й не бяха в пълен безпорядък. Качи се във фирменото беемве, остави чантата на съседната седалка и потегли.

Вин Дрейк влезе в пустото лоби, като се придържаше към сенките. Когато чу колата на Алисън да се отдалечава по улицата, изтича при бентлито и го запали. Къде бяха стоповете й? Излезе на магистрала „Фарингтън“. Наляво или надясно? Зави наляво — най-вероятно беше тръгнала към Хонолулу. Излезе в скоростното платно и натисна газта. Тялото му се залепи за седалката от рязкото ускорение.

След малко видя червеното беемве, което се движеше с висока скорост. Дрейк изостана, като следеше светлините му. Колата зави по пустото отклонение към магистрала Н-1. Тъмносиньото бентли се сливаше с нощта и беше само поредният чифт фарове в рехавия трафик зад беемвето.

Дрейк не беше успял да открие специализантите. Имаше само едно обяснение — Алисън ги бе взела със себе си. Не можеше да е сигурен, но инстинктът му шепнеше точно това.

Май и тя трябваше да си отиде. Определено не можеше да й се довери. Беше изгубила кураж. Но положението ставаше сложно с толкова изчезнали хора. Алисън Бендър беше главен финансов служител на „Наниджен“ и ако изчезнеше сега, това щеше да предизвика много подробно разследване.

Не искаше подобно нещо. Едно разследване на „Наниджен“ рано или късно щеше да разкрие какво е направил. Това беше неизбежно. С достатъчно време и проверки… щяха да научат.

Не, не, никакви разследвания.

Започна да осъзнава, че е направил ужасна грешка. Не можеше да я убие. Не можеше да си позволи да я убие, не и сега. Трябваше да я задържи на своя страна още известно време.

Но как?

Алисън караше по магистралата около Пърл Харбър, като се мъчеше да не поглежда към чантата на съседната седалка. Може би Вин беше прав. Може би нямаха избор. Влезе в центъра на Хонолулу, без да е сигурна накъде да тръгне. Зави към Уайкики и продължи бавно по натовареното Калакауа Авеню. Навсякъде имаше тълпи туристи, тръгнали на вечерни забавления. Зави по Даймънд Хед и излезе на кръговото около фара. Щеше да отнесе плика на някой плаж от наветрената страна на Оаху или може би до Северния бряг. Щеше да го хвърли в прибоя… без доказателства… без оцелели…

Дрейк я следваше, без да изпуска от поглед колата. Алисън мина покрай Макапуу Пойнт, прекоси Уайманало и Кайлуа, но после излезе на магистралата и пое обратно към Хонолулу. Дрейк се зачуди накъде се е запътила.

След като обиколи източния край на Оаху и се върна в Хонолулу, Алисън най-сетне се озова на пътя към долината Маноа, който се виеше през джунглата между възвишенията.