Майкъл Крайтън - Микро

— Какво е това? — разтревожено попита Керън Кинг, докато ги мъкнеха нанякъде. — Какво става?

Чуха тътен — подсмърчане. Алисън Бендър.

— Имам чувството, че иска да ни спаси — рече Питър Янсен.

— Вин никога не би го позволил — каза Керън.

— Знам.

— Мисля, че ще е по-добре да вземем нещата в свои ръце — заяви Керън. Извади ножа си и го отвори.

— Чакай малко — обади се Дани Мино. — Това е решение, което трябва да вземем заедно.

— Не знам за какво говориш — отвърна Керън. — Защото ножът си е мой.

— Не се дръж като дете — сопна й се Мино.

— А ти не бъди страхливец. Трябва да действаме или ще ни убият. Кое избираш? — Не изчака отговора му и се обърна към Питър. — Как мислиш, на какво разстояние сме от земята?

— Не знам, може би на около метър и трийсет…

— А колко тежим? — попита Ерика Мол.

Питър се разсмя.

— Не много.

— Смеете се — изумено промълви Дани Мино. — Вие сте абсолютно побъркани. Сравнено с нормалната ни височина, едно падане от метър и трийсет се равнява на… ъъъ…

— Сто трийсет и метра — каза Ерика. — Горе-долу височината на четирийсет и пет етажна сграда. Но не е равносилно на падане от такава височина.

— Разбира се, че е равносилно — възрази Дани.

— Не е ли страхотно, когато изучаващите науката нямат никаква представа от наука? — отбеляза Ерика.

— Има известен момент с въздушното съпротивление — обясни Питър.

— Не, въздушното съпротивление няма значение — процеди през зъби Дани, явно жегнат от критиките. — Защото телата падат в гравитационно поле с еднаква скорост, независимо от масата им. Монетата и пианото падат еднакво бързо и се озовават на земята едновременно.

— Неспасяем е — отбеляза Керън. — Трябва да решаваме веднага.

— Не мисля, че височината, от която падаме, има голямо значение — каза Питър Янсен. Вече се бе опитал да проумее физиката на това да си много малък.

Всичко беше свързано с гравитацията. И ускорението.

— Според уравнението на Нютон за… — започна той.

— Достатъчно! Аз казвам да скачаме — прекъсна го Керън.

— Скачаме — подкрепи я Джени.

— Скачаме — обади се Амар.

— Господи — простена Дани. — Дори не знаем къде се намираме!

— Скачаме — каза Ерика.

— Това е единственият ни шанс — отбеляза Рик Хътър. — Скачаме.

— Скачаме — присъедини се и Питър.

— Добре — каза Керън. — Ще изтичам покрай този шев и ще го срежа. Опитайте да се държите заедно. Представете си, че сте парашутисти. Разперете широко ръце и крака. Почна сеее…

— Чакайте малко… — започна Дани.

— Късно е! — извика Керън. — Успех!

Питър усети как тя минава покрай него, миг по-късно хартията хлътна под краката му и той полетя в мрака.

Въздухът беше изненадващо прохладен и влажен. И нощта беше по-светла след мрака в плика — виждаше дърветата наоколо и земята, която летеше към него. Падаше бързо — опасно бързо — и за момент се запита дали не са направили колективна грешка в изчисленията заради общата си неприязън към Дани.

Разбира се, знаеха, че въздушното съпротивление винаги е фактор в скоростта на падащите тела. В ежедневието не се замисляш за това, защото повечето неща изпитват почти едно и също съпротивление. Двукилограмова и четирикилограмова гира ще падат с една и съща скорост. Същото се отнася за човека и слона. Скоростта на падане беше горе-долу една и съща.

Специализантите обаче бяха толкова малки, че въздушното съпротивление наистина имаше значение, и те колективно се, бяха досетили, че въздействието му ще преодолее въздействието на масата. Иначе казано, нямаше да падат със скоростта, с която биха падали, ако бяха с нормалните си размери.

Или поне така се надяваха.

Сега, докато вятърът свиреше в ушите му и земята летеше към него, Питър стисна зъби, изтри сълзите в очите си и се опита да види накъде пада. Огледа се, но не забеляза останалите, макар че чу тих стон в мрака. Погледна отново надолу и видя, че се носи към някакво растение с широко листо, подобно на гигантско слонско ухо. Опита се да разпери широко ръце и да се измести така, че да улучи листото в центъра.

Справи се перфектно. Пльосна върху слонското ухо — студено, мокро, хлъзгаво — и усети как то се огъва под него, после се изправя рязко и го подмята обратно във въздуха като батут. Питър извика от изненада, полетя отново надолу и тупна при ръба на листото. Завъртя се и се плъзна по мократа повърхност към отсрещния край.

И падна.

В тъмното улучи друго листо отдолу, но тук не се виждаше нищо и той се затъркаля към ръба му. Заби нокти в зелената повърхност, мъчейки се да забави неудържимото спускане. Нямаше полза — полетя надолу, улучи трето листо, отново полетя и най-сетне се приземи по гръб върху мокър мъх, където остана да лежи, задъхан и уплашен, вперил поглед във високия балдахин от листа, който скриваше небето.