Майкъл Крайтън - Микро

— Докога ще се излежаваш?

Погледна нагоре. Керън стоеше над него.

— Удари ли се? — попита тя.

— Не — отвърна той.

— Тогава ставай.

Питър се изправи с мъка, но тя не му помогна. Трудно му беше да запази равновесие на мокрия мъх, който жвакаше под гуменките му. Краката му бяха студени и мокри.

— Застани тук — каза тя. Сякаш говореше на малко дете.

Той застана до нея на участък суха земя.

— Къде са останалите?

— Някъде наоколо. Може да отнеме известно време да ги намерим.

Питър кимна и се огледа. От новата гледна точка на същество, високо само сантиметър, земята на джунглата беше невероятно пресечена. Покрити с мъх пънове на гниещи растения се издигаха като небостъргачи, паднали клони — всъщност клонки — образуваха неравни арки, извисяващи се на двайсет или трийсет стъпки над главата му. Дори мъртвите листа по земята бяха по-големи от него и при всяка крачка се движеха под краката му. Все едно вървеше през склад за гниещи органични отпадъци. И естествено всичко беше мокро, хлъзгаво, често лигаво. Къде всъщност се бяха приземили? Бяха прекарали в колата доста време. Можеха да са навсякъде на Оаху — или поне навсякъде, където имаше гора.

Керън скочи на една голяма клонка, като едва запази равновесие, седна и провеси крака. Пъхна пръсти в устата си и изсвири пронизително.

— Би трябвало всички да чуят това.

Изсвири отново.

Точно тогава нещо едро и тъмно на цвят изникна от шубрака. Отначало не можаха да видят какво е, но после лунната светлина разкри гигантски, черен като въглен бръмбар, който се движеше уверено. Съставните му очи леко проблясваха. Беше покрит с черна броня, а по краката му стърчаха остри власинки.

Керън сви крака нагоре, когато бръмбарът пропълзя под клонката, на която бе седнала.

Ерика Мол се появи от гъсталака, цялата вир-вода.

— Е, това най-вероятно е метромен — каза тя. — Пълзящ вид, не летят. Не го дразнете — хищник е, има челюсти и съм сигурна, че пръска всякакви гадости.

Нямаха намерение да бъдат наквасени в химикали или да се превърнат в следващата гощавка на бръмбара. Млъкнаха и останаха абсолютно неподвижни, докато насекомото щъкаше наоколо и явно ловуваше. Внезапно бръмбарът се втурна напред със зрелищна скорост и хвана в челюстите си нещо дребно, което се замята диво. В тъмното не можеха да видят какво е, но чуха хрущене, докато хищникът разкъсваше жертвата си. Лъхна ги остра и изключително гадна миризма.

— Това са защитните химикали — отбеляза Ерика Мол. — Ацетична киселина — иначе казано оцет — и може би децилацетат. Мисля, че горчивата миризма е бензоквинон. Веществата се съдържат в торбички в коремчето на бръмбара, но е възможно да циркулират и в кръвта му.

Гледаха как бръмбарът се отдалечава, влачейки жертвата си.

— Това е по-висш еволюционен дизайн. По-добър от нашия, поне за това място — добави Ерика.

— Броня, челюсти, химическо оръжие и много крака — рече Питър.

— Да. Много повече крака.

— Повечето животни на планетата имат най-малко шест крака — каза Ерика.

Както й беше известно, тези допълнителни крайници правеха движението по неравния терен далеч по-лесно. Всички насекоми имаха шест крака, а известните видове наближаваха един милион. Мнозина учени предполагаха, че още трийсет милиона насекоми чакат да бъдат открити, което ги правеше най-разнообразната форма на живот на Земята, ако не се броят микроскопичните организми като вируси и бактерии.

— Насекомите — каза Ерика на останалите — са постигнали невероятен успех в колонизирането на сушата на планетата.

— А ние си мислим, че изглеждат примитивни — каза Питър. — Смятаме, че по-малкото крака са признак на интелигентност.

Мислим си, че ходенето на два крака ни прави по-умни и по-добри от животното, което се движи на четири или шест крака.

Керън посочи към гъсталаците.

— Докато не се сблъскаме с това. И тогава искаме повече крака.

Чу се шумолене и изпод едно листо се появи дундеста фигура. Приличаше на къртица и търкаше енергично носа си с две ръце.

— Ама че гадост — каза фигурата, плюейки пръст. Още беше облечена в сако от туид.

— Дани?

— Никога не съм се съгласявал да ме правят един сантиметър висок. Добре, размерът има значение. И без това го знаех. Какво ще правим сега?

— Като начало можеш да спреш да скимтиш — каза му Керън. — Трябва да съставим план. И да направим инвентаризация.

— Каква инвентаризация?

— На оръжията ни.

— Оръжия? Какво ви става? Нямаме никакви оръжия! — Дани вече започваше да крещи. — Нищо нямаме.