Майкъл Крайтън - Микро

Стъклото се плъзна, но само няколко милиметра.

— Добре, отново! По-бързо!

Крайтът също стана по-активен. Дали защото виждаше дребните хора горе, или защото летливите вещества се изпаряваха, но змията започна да се извива и запълзя към Питър, готова за втори опит.

— Смъквайте това нещо — извика Питър с треперещ глас.

— Спускаме го — отвърна Амар.

Нишката се затърка в стъкления ръб, издавайки странен скърцащ звук.

— Добре ли върви? — попита Керън. — Това нещо ще издържи ли?

— Ще издържи, здраво е — отвърна Амар.

— Смъквайте, още малко — насочваше ги Питър. — Добре… Задръжте.

Тръбата стигаше до гърдите му. Той стоеше зад нея, обгърнал я с две ръце, но дланите му се потяха и хватката му беше несигурна.

Змията се движеше със съскане през листа и стърготини.

— Ами ако атакува отстрани? — попита Питър.

— Намести тръбата — каза Керън. — Защото май…

— Да, май…

— Идва, по дяволите…

— Ох, мамка му — промълви Питър.

Змията атакува мълниеносно, с невъобразима скорост… Без да мисли, Питър завъртя тръбата към нея… усети удара с гърдите си… нишката се скъса и той падна назад, като змията се гърчеше гневно и го притискаше към земята. Главата й обаче беше заклещена здраво в тръбата и нямаше лесно да се освободи.

— Как го направи? — слисано попита Керън. — Змията атакува ужасно бързо.

— Не знам — отвърна Питър. — Просто… реагирах.

Всичко се беше случило по-бързо и от мисъл. Питър се мъчеше да се измъкне. Миризмата на влечугото караше стомаха му да се преобръща. Накрая успя да се освободи и с мъка се изправи на крака.

Змията го гледаше кръвнишки. Разтресе силно тръбата и я заблъска в стъклото, но не можеше да я махне. Свирепото й съскане се усилваше от тръбата като от мегафон.

— Страхотно — каза Рик. — А сега трябва да те извадим оттам.

Вин Дрейк изскърца със зъби. Рецепционистката Мирасол беше красавица, но пълен идиот. Мускулестият мъж пред него не беше ченге, а мичман от Бреговата охрана; искаше единствено да научи чий е катерът, защото от сервиза искаха да го преместят на друго място и им трябваше разрешение от собственика.

— Мислех, че полицията още оглежда лодката — раздразнено рече Вин. Като едното нищо можеше да изкопчи малко информация от този тъпак.

— Не ми е известно такова нещо — каза мичманът и обясни, че го е потърсил собственикът на сервиза, а не полицаите.

— Чух, че издирвали някакъв телефон.

— Нямам представа. Мисля, че полицията е приключила с разследването.

Дрейк затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Господи.

— Или ще приключат, след като инспектират кабинета — добави мичманът.

Дрейк рязко отвори очи.

— Чий кабинет?

— На Янсен. Кабинетът му е тук, в тази сграда. Бил е вицепрезидент на компанията, нали? Знам, че днес са били в апартамента му и ще дойдат да огледат кабинета му. — Мичманът си погледна часовника. — Всъщност би трябвало да пристигнат всеки момент. Даже съм изненадан, че още ги няма.

— Господи! — повтори Вин Дрейк.

Обърна се към Мирасол и каза:

— От полицията ще дойдат всеки момент и някой трябва да ги разведе.

— Да се свържа ли с госпожица Бендър?

— Не — отвърна Вин. — Госпожица Бендър ще е… заета с мен. Имаме лабораторни занимания за довършване. Работата е неотложна.

— Тогава на кого да се обадя?

— На Дон Макеле, началника на охраната — каза той. — Нека посрещне полицаите. Ще искат да огледат кабинета на господин Янсен.

— И другите места, на които е работил — добави мичманът, който не откъсваше поглед от рецепционистката.

— И другите места, на които работеше — повтори Дрейк.

Отвън спираха коли. Дрейк потисна желанието си да побегне и спокойно се ръкува с мичмана.

— Ако искате, можете да обиколите с полицаите — каза той. — Мирасол, посрещни ги, предложи им кафе и каквото желаят.

— Добре, господин Дрейк.

— Мисля, че ще остана — каза мичманът.

— В такъв случай ме извинете за момент — рече Дрейк.

Обърна се и тръгна по коридора. Щом се скри от погледа им, се затича.

Алисън Бендър седеше в кабинета си и хапеше устни. Мониторът на бюрото й показваше рецепцията; виждаше Дрейк да говори с някакъв униформен младеж; Мирасол флиртуваше, като кокетно наместваше цветето в косите си.

Както обикновено Дрейк беше нетърпелив, бърз, с агресивни движения. Почти враждебен. Разбира се, намираше се под напрежение, но езикът на тялото му ясно показваше колко е ядосан. Много, ама наистина много ядосан.