Майкъл Крайтън - Микро

Крайтът още си беше там, на сантиметри от тялото му, черният език продължаваше да се стрелка напред-назад, но змията изглеждаше объркана или разколебана — и тогава, за негово пълно изумление, тя вдигна глава и се плъзна назад.

Скри се в дървените стърготини.

И изчезна.

Питър се свлече на земята, като се тресеше от страх и изтощение, неспособен да контролира тялото си. Една мисъл не напускаше ума му — какво се бе случило, по дяволите?

— Мътните да го вземат — изруга Вин Дрейк, загледан надолу през стъклото. — Какво беше това? Какво стана?

— Може змията да не е гладна.

— О, съвсем гладна си беше. По дяволите! Ама че гаф! Не мога да повярвам. Имам график. Натоварен график.

Интеркомът избръмча.

— Господин Дрейк, имате посетител. Господин Дрейк, посетител на рецепцията.

— Ох, за Бога, днес не очаквам никого! — размаха ръце той и се свърза с рецепцията. — Какво има, Мирасол?

— Съжалявам, господин Дрейк, но след тревогата бях на паркинга и човек от полицията в Хонолулу дойде да се срещне с вас. Казах му да влезе.

— О, добре. — Дрейк прекъсна връзката. — Страхотно. Полицията.

— Ще ида да видя какво искат — каза Алисън.

— Не, аз ще се оправя с ченгетата. Връщай се в кабинета си и не се показвай, докато не се разкарат.

— Добре, щом искаш…

— Да, искам.

— Добре, Вин.

Джени Лин гледаше как Вин Дрейк и Алисън Бендър излизат от вивариума, като Дрейк не забрави да заключи. Найлоновият плик лежеше върху кутията със змията. Горният му край беше леко увит, но свободен. Джени се добра дотам, забута и успя да го отвори.

— Елате — рече тя. — Най-сетне можем да се измъкнем.

Останалите последваха примера й, излязоха навън и се озоваха на прозрачния стъклен похлупак на кутията.

Джени погледна надолу. Питър се изправяше, явно потресен.

— Чуваш ли ме? — извика тя.

Той поклати глава: не чувам.

— Защо змията не го нападна? — попита Рик Хътър.

Джени застана на четири крака и сложи длани около устата си.

— Питър, сега чуваш ли ме?

Той отново поклати глава.

— Опитай с костна проводимост — посъветва я Амар.

Джени легна по корем и опря скула в стъклото.

— Питър?

— Да — отвърна той. — Какво стана?

— Полях те с летливи екстракти от оса — каза тя. — Най-вече хексенол. Реших, че малко неща могат да пропъдят една отровна змия, но ужилването от оса определено е сред тях.

— Адски хитро — отбеляза Амар. — Пък и змиите разчитат повече на обонянието си, отколкото на зрението. А крайтът е нощна змия…

— Подейства. Помисли ме за оса.

— Да, но веществото е много летливо, Питър.

— Което означава, че ще се изпари.

— И се изпарява в момента.

— Страхотно. Значи вече не съм оса.

— Скоро няма да бъдеш.

— Колко време остава според теб? — попита той.

— Не знам. Минути.

— Можем ли да направим нещо?

— Как са рефлексите ти? — попита Керън Кинг.

— Познай. — Той протегна ръка; тя трепереше.

— Какво си намислила? — попита Амар.

— Носиш ли от паяжините, върху които работехме?

В продължение на около половин година Амар и Керън бяха синтезирали паяжини с различни свойства — някои лепкави, други здрави, имаше и разтегателни като въже за бънджи. Някои можеха да стават лепкави с добавянето на химикал в единия край.

— Да, няколко — отвърна Амар.

— Добре, виждаш ли онази пластмасова тръба до кутията, дето е затворена в единия край?

— Прилича ми на част от малък воден разпределител.

— Да. Точно нея имам предвид. Можеш ли да я хванеш с лепкава нишка и да я вдигнеш?

— Не знам — колебливо рече Амар. — Сигурно тежи между трийсет и петдесет грама. Ще ни трябва много помощ, за да я вдигнем…

— Чудесно, защото всички ще помогнем да отворим кутията.

— Да отворим кутията. — Похлупакът беше от двойно стъкло. — Не знам, Керън, това означава да преместим стъклото.

— Само два-три сантиметра. Колкото…

— Да спуснем тръбата.

— Именно.

— Питър, следиш ли това? — извика Амар.

— Да. И ми се струва невъзможно.

— Не виждам алтернатива — каза Керън. — Имаме право само на един опит и няма място за грешки.

Амар беше отворил пластмасовата кутийка, която държеше в джоба си, и развиваше лепкавата нишка до арматурата на кутията. Спусна нишката през ръба и закачи тръбата. Оказа се изненадващо лека. Амар и Рик Хътър я вдигнаха без проблеми.

Опитаха да преместят стъклото, но това се оказа далеч по-голямо предизвикателство.

— Трябва да действаме координирано — каза Керън. — Всички, на три. Едно… две… три!