Майкъл Крайтън - Микро

Дрейк въведе нещо на един панел и се чу щракане на резета. Бяха заключени в стаята.

Ерика Мол беше ужасно изплашена. От гърдите й се изтръгна вик и тя се втурна към изхода.

— Недей! — изкрещя Дани Мино след нея.

Вратата беше заключена и Ерика не можеше да излезе.

Дрейк се беше заключил в някакво контролно помещение и гледаше специализантите през прозорец. Секунда по-късно изчезна. Вратата на помещението се отвори и някакъв мъж, напълно непознат, бе изхвърлен в голямата зала; беше служител на „Наниджен“.

— Отивай да им помогнеш! — изрева Дрейк след него.

Мъжът се подчини на заповедта. Шокиран, той застана в центъра на един шестоъгълник сред специализантите.

Всички бяха заели позиции; Ерика също се бе върнала. Питър Янсен залитна и рухна на колене. Рик Хътър го хвана и се опита да го вдигне, но Питър остана коленичил. Керън Кинг забеляза някакви раници на стената, изтича, грабна една и я метна на рамо. Междувременно Дрейк се появи отново и го видяха да натиска трескаво някакви копчета. Алисън стоеше до него.

— Вин, за Бога — промълви тя.

— Нямам друг избор — каза Вин Дрейк и натисна последния бутон.

За Питър Янсен, който все още беше замаян от побоя, всичко се случи много бързо. Шестоъгълникът под него потъна и той се спусна на около три метра в множеството челюсти на някакъв огромен електронен апарат, който беше навсякъде около него, при това съвсем близо. Челюстите всъщност представляваха котви, боядисани на червени и бели ивици. Миришеше на озон, чуваше се силно електрическо бръмчене. Косъмчетата на кожата му настръхнаха.

— Моля, не се движете — каза синтетичен глас. — Поемете дълбоко дъх… задръжте!

Чу се силно бам! , механично и изнервящо, след което електронното бръмчене зазвуча отново. За миг му се догади. Усети как някак се е преместил вътре в апарата.

— Вече можете да дишате. В готовност.

Питър пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Моля, не се движете. Поемете дълбоко дъх… задръжте!

Отново бам! , отново бръмчене. Вълна на гадене, този път по-силна.

Питър примигна.

Вече беше сигурен, че нещата са се променили. Преди гледаше към ивиците горе-долу на нивото на очите му. Сега те бяха много по-високо. Смаляваше се. Челюстите избръмчаха и се приближиха към него. Разбира се, помисли си той. Магнитното поле е по-силно на малки разстояния. Колкото по-малки, толкова по-добре.

Синтетичният глас отново каза:

— Поемете дълбоко дъх… задръжте!

Когато отново погледна нагоре, осъзна, че е станал още по-малък. Челюстите изглеждаха високо като тавана на катедрала. Колко ли беше голям сега?

— Моля, не се движете. Поемете дълбоко дъх… задръжте!

Едно последно бум , стържене, пристъп на гадене, от който остана замаян… след което челюстите се отдръпнаха от него и той усети как подът под краката му завибрира и започна да се издига. Отгоре се появи светлина, повя прохладен ветрец.

В следващия момент се озова с останалите на пода и вибрирането престана. Намираше се на полирана черна повърхност, продължаваща във всички посоки. В далечината видя Ерика и Джени, които се оглеждаха замаяно. Още по-нататък пък бяха Амар, Рик и Керън. Но колко далеч всъщност се намираха? Питър не можеше да е сигурен, защото той самият едва ли беше по-висок от сантиметър и два-три милиметра. По пода се търкаляха прашинки и парченца мъртва кожа; някои се удариха в коленете му и спряха като търкалящи се бурени.

Питър ги погледна слисано. Чувстваше се бавен, с муден ум, тъп. Постепенно започна да си дава сметка за положението. Погледна към Ерика и Джени. Изглеждаха толкова шокирани, колкото беше и той. Един сантиметър високи!

Някакво хрущене го накара да се обърне. Озова се пред носа на огромна обувка, беше висок колкото подметката. Погледна нагоре и видя Вин Дрейк да се отпуска на коляно, извисявайки се над него. Лицето му бе огромно, а дъхът — силен, зловонен вятър. И тогава дълбоко буботене отекна в помещението като гръм.

Вин Дрейк се смееше.

Екотът от двамата великани беше силен и ушите го заболяха. Гигантите се движеха и говореха мудно, сякаш на забавен кадър. Алисън Бендър приклекна до Дрейк и двамата се загледаха в Питър.

— Какво… правиш… Вин? — попита тя. Думите кънтяха и сякаш се сливаха в миш-маш от звуци, твърде дълбоки, за да се различат без усилие.

В отговор Вин Дрейк се разсмя. Явно намираше ситуацията за много смешна. Смехът му обаче достигаше до Питър като пориви вонящ вятър и той се сви от гадната миризма на чесън, червено вино и пури.