Майкъл Крайтън - Микро

Дрейк си погледна часовника.

— Работното… време… свърши — каза той и се усмихна. — Пау… хана… както… казват… на… Хаваите… Работата… е… свършена…

Алисън Бендър впери поглед в него.

Дрейк тръсна глава, сякаш нещо му беше влязло в ухото; явно му беше навик. Специализантите отново чуха гръмовния му глас:

— А… след… работата… идва… ред… на… забавленията.

Вивариум на „Наниджен“

28 октомври, 21:00 ч.

Вин Дрейк извади прозрачен плик, взе изненадващо внимателно Питър Янсен и го пусна вътре. Питър се плъзна по найлоновата повърхност и падна на дъното. Изправи се и загледа как Вин върви из стаята, взима специализантите един по един и ги пуска в плика. Последен взе служителя на „Наниджен“ от контролното помещение, който извика:

— Господин Дрейк! Какво правите, сър?

Дрейк като че ли не го чу и май изобщо не му пукаше.

Всеки се търкулна и тупна сред останалите, но никой не пострада. Явно бяха твърде леки, за да се наранят.

— Почти безтегловни сме — отбеляза Амар. — Сигурно тежим не повече от един грам. Като перца.

Гласът му беше спокоен и овладян, но на Питър му се стори, че долавя лек трепет в него.

— Е, не ми пука кой ще научи, но ужасно ме е страх — изтърси Рик Хътър.

— Всички се страхуваме — призна Керън Кинг.

— Мисля, че сме в шок — каза Джени Лин. — Погледнете се само. Околоустна бледност. — Бледата кожа около устните беше класически признак за страх.

— Станала е някаква грешка — непрекъснато повтаряше служителят на „Наниджен“. Явно не можеше да повярва какво е направил Дрейк.

— Кой сте вие? — попита го някой.

— Казвам се Джаръл Кински. Инженер съм. Аз управлявам тензорния генератор. Ако господин Дрейк просто… просто ми даде възможност да говоря с него…

— Видяхте прекалено много — безцеремонно го прекъсна Рик Хътър. — Каквото и да стори Дрейк с нас, същото ще сполети и вас.

— Да прегледаме инвентара — рязко рече Керън Кинг. — Бързо. С какви оръжия разполагаме?

В този миг пликът се разлюля и всички се скупчиха един върху друг.

— Ох — изпъшка Амар, като опитваше да се надигне. — Сега пък какво става?

Алисън Бендър беше приближила лице до плика; взираше се внимателно в хората вътре и явно се тревожеше за тях. Миглите й изпърхаха до найлона. Порите на носа й изглеждаха страшно големи, като някакви грамадни розови кратери.

— Вин… не… искам… да… пострадат.

Думите й накараха Вин Дрейк да се ухили.

— Не… бих… и… помислил… да… ги… наранявам — бавно изрече той.

— Нали виждате, че този тип е психопат — каза Керън Кинг. — Способен е на всичко.

— Аз го виждам — отвърна Питър.

— Това изобщо не е вярно — заяви Джаръл Кински. — Господин Дрейк не е такъв. Трябва да има някаква причина.

Керън не му обърна внимание.

— Не бива да си правим илюзии относно това какво е намислил Дрейк. Станахме свидетели на признанието му, че е убил брат ти. Сега ще убие всички ни.

— Така ли мислиш? — проплака Дани Мино. — Не биваше да се…

— Да, Дани, точно така мисля. Ти може да си първият.

— Просто не мога да си представя…

— Питай брата на Питър…

Точно тогава Вин взе плика и бързо излезе в коридора. Спореше нещо с Алисън Бендър, но думите им не можеха да се различат — бяха като грохот на гръмотевица.

Минаха покрай няколко лаборатории и Дрейк влезе в една от тях. Макар да бяха в плика, всички незабавно доловиха, че това място е различно.

Носеше се остра, кисела воня.

На дървени стърготини и фекалии.

Животни.

— Животинска лаборатория — каза Амар. И наистина, въпреки изкривения от найлона образ успяха да различат плъхове, хамстери, гущери и други влечуги.

Вин Дрейк остави плика върху стъклена кутия. Отново говореше — явно на тях, но не разбираха какво казва. Спогледаха се.

— Какво беше това?

— Нищо не разбирам.

— Този е побъркан.

— Не мога да различа думите му.

Джени Лин стоеше с гръб към останалите и беше насочила цялото си внимание към Дрейк. Обърна се към Питър.

— Ти си — рече тя.

— Какво?

— Ще убие първо теб. Чакай малко.

— Какво…?

Тя разкопча пакета на колана си, разкривайки дузина тънки стъклени епруветки с гумени запушалки.

— Летливите ми вещества.

Това беше голяма жертва — тези епруветки бяха резултат от дълги години труд. Джени извади една от тях и каза:

— Боя се, че само това мога да направя.

Питър поклати неразбиращо глава. Джени отвори една епруветка и изля съдържанието й върху главата му. Разнесе се остра миризма, която бързо изчезна.