Майкъл Крайтън - Микро

— Какво беше това? — попита той.

Преди Джени да отговори, Вин Дрейк бръкна в плика, хвана Питър за крака и го вдигна. Питър извика и размаха ръце.

— Хексенол — извика му Джени. — От оси. Успех.

— Виж… ти… младия… господин… Питър… — избумтя гласът на Дрейк. — Причини… ми… ужасни… главоболия. — Той вдигна Питър пред лицето си и присви очи. — Уплаши… ли… се? Обзалагам… се… че… си.

Дрейк се завъртя на пети и бързото движение замая Питър. Дрейк отвори съвсем леко стъкления похлупак на кутията и пусна Питър през тесния процеп. После затвори капака, оставяйки плика с хората отгоре.

Питър полетя надолу и се приземи сред дървени стърготини.

— Вин, не съм се съгласявала с такова нещо, не сме се разбирали за…

— Виждаш, че положението се промени.

— Но това е безсъвестно.

— Точно ти не ми говори за съвест — презрително отвърна Дрейк.

Беше се съгласила да му помогне да премахне Ерик, когато той заплаши да унищожи „Наниджен“. Алисън си мислеше, че обича Вин Дрейк, и може би все още го обичаше. Вин беше невероятно добър с нея, помогна в кариерата й, плащаше й безумни пари, докато Ерик действаше толкова нечестно… Беше предал Вин. Но тези тук бяха просто студенти специализанти… Положението излизаше от контрол, а тя се чувстваше като парализирана. Ситуацията се развиваше прекалено бързо. Не знаеше как да спре Дрейк.

— В един хищник няма нищо жестоко — каза Дрейк, докато стоеше до кутията със змията. — Всичко е абсолютно хуманно. Онова създание на черни и бели ивици в другия край е малайски крайт. Ухапването му означава моментална смърт за същество с размерите на Питър. Няма да почувства нищо. Завален говор, трудност в преглъщането, парализа на очите и пълна парализа на тялото — всичко това само за няколко мига. Възможно да е още е жив, докато змията го поглъща, но най-вероятно няма да го е грижа…

Дрейк опря показалец в палеца си и перна плика. Микрохората се запремятаха вътре, като викаха и ругаеха. Дрейк се вгледа в тях и отбеляза:

— Доста са жизнени. Предполагам, че крайтът няма да се откаже от тях. Ако ли не, имаме си кобра и коралова змия.

Алисън се извърна.

— Важно е, Алисън — рече той. — Телата им трябва да бъдат погълнати. Не бива да оставяме никакви… улики.

— Но нещата не опират само до тях — отвърна тя. — Какво ще правим с колата им, с хотелските стаи, със самолетните билети…

— Имам план за всичко това.

— Нима?

— Повярвай ми. Имам. — Той я погледна и продължи след дълга пауза: — Алисън, да не искаш да кажеш, че не ми вярваш?

— Не, разбира се — бързо отвърна тя.

— Надявам се, защото без доверие с нас е свършено. Заедно сме в това.

— Зная.

— Да, знаеш. — Той потупа ръката й. — А, виждам, че младият Питър се е изтупал от прахта. Ето го и крайтът, идва да види вечерята си.

Черните и бели ивици се плъзнаха наполовина скрити в стърготините. Черният раздвоен език се подаваше за миг и изчезваше.

— А сега гледай внимателно — каза й Дрейк. — Става много бързо.

Алисън се извърна, не можеше да гледа.

Питър се изправи и се изтупа. Падането не го бе наранило, но още усещаше последиците от ударите и ритниците на Дрейк; ризата беше залепнала за гърдите му от засъхващата кръв. Беше потънал до кръста в дървени стърготини. В стъклената кутия имаше само малка клонка с няколко листа и нищо друго. Като изключим змията.

От мястото си Питър виждаше само някакви тъмносиви и бели ивици. Вероятно беше крайт, Bungarus candidus . От Малайзия или Виетнам. Като правило крайтите ядяха други змии, но Питър не можеше да разчита, че тази ще бъде придирчива към менюто си. Видя как навитите пръстени се раздвижват и изчезват с тихо съскане. Змията се плъзгаше напред.

Не можеше да види главата й, нито дори по-голямата част от тялото. Беше прекалено малък, за да схване разположението на кутията — за целта трябваше да се изкатери по клонката, а това не му изглеждаше добра идея. Оставаше му само да чака. Безпомощен, беззащитен. Потупа джобовете си, но те бяха празни. Тялото му започна да трепери неконтролируемо — може би шок от побоя? Или от страх? Може би и двете. Отстъпи в един ъгъл, притиснат към стъклените стени. Може би отражението му щеше да обърка змията. Може би щеше…

Видя главата. Появи се от стърготините, езикът се подаваше и скриваше бързо. Змията се доближи толкова много до него, че почти го докосваше с език. Той затвори очи, трепереше силно, струваше му се, че ще припадне от ужас.

Пое дъх, задържа го и опита да спре треперенето. Накрая събра кураж и се осмели да отвори леко едното си око.