Майкъл Крайтън - Микро

И щеше да убие всички онези хлапета.

Беше съвсем ясно какво възнамерява да прави. Питър Янсен го беше хванал в капана си и Вин смяташе да се измъкне по единствения възможен начин — като не остави свидетели. Седем хлапета, блестящи специализанти с обещаващо бъдеще… Като че ли не му пукаше. Като че ли нямаше никакво значение за него.

Просто се бяха изпречили на пътя му.

Това я плашеше. Ръцете й трепереха, въпреки че ги беше притиснала върху бюрото. Страхуваше се от него, изпитваше ужас от положението, в което се бе озовала. Разбира се, не можеше да му се противопостави директно. Щеше да я убие.

Но трябваше да му попречи да убие хлапетата. По някакъв начин трябваше да го направи. Знаеше какво е извършила.

Много добре знаеше, че е съучастник в смъртта на Ерик Янсен. Тя бе задействала онзи телефон. Но не беше сигурна, че е в състояние да участва в убийството на още седем души… не, осем, със служителя на фирмата, който беше изкарал лошия късмет да бъде в контролната стая, когато Дрейк влезе там. Това вече беше масово убийство. Но може би щеше да й се наложи да го направи… за да спаси себе си.

На монитора Дрейк казваше на рецепционистката какво да прави. Мичманът се беше ухилил. Дрейк скоро щеше да се махне оттам.

Алисън стана и излезе забързано от кабинета. Нямаше много време. Дрейк всеки момент щеше да се върне в лабораторията да търси хлапетата.

Специализантите се бяха измъкнали от плика и стояха на прозрачния капак на кутията с крайта, загледани в Питър Янсен. Алисън Бендър се втурна в залата, наведе се и лицето й се извиси над тях.

— Няма… да… ви… нараня — каза тя. Очите й бяха широко отворени и уплашени. Пресегна се, вдигна много внимателно Джени и я постави в отворената си длан. Направи знак на другите.

— Побързайте… не… знам… къде… е… той.

— Госпожице Бендър! Искам да говоря с господин Дрейк! — извика Джаръл Кински, като размахваше ръце.

Тя като че ли не го чу или не го разбра.

Останалите нямаха избор и се качиха на дланта й. Тя ги вдигна и стаята се завъртя около тях, задуха вятър, който едва не ги събори. Алисън ги отнесе бързо до едно бюро и ги остави там. После се върна при кутията на змията, отвори я, извади Питър и го занесе при другите. Впери поглед в тях, сякаш не знаеше какво да ги прави. Дишането й бе накъсано и шумно.

— Трябва да опитаме да говорим с нея — каза Керън Кинг.

— Не зная дали ще е от полза — отвърна Питър.

Алисън прекоси помещението, отвори някакъв шкаф и затършува в него. Извади кафяв хартиен плик и забърза обратно към бюрото.

— Скрийте… се… вътре… — бавно изрече тя. — Ще… можете… да… дишате.

Отвори плика, постави го на бюрото с отвора към тях и им направи знак да влизат. Всички забързаха вътре. Последен беше служителят на „Наниджен“, който сякаш не можеше да приеме реалността на отчаяното положение, в което се намираха.

— Госпожице Бендър! — продължаваше да крещи той. — Госпожице Бендър, моля ви!

Алисън затвори плътно отвора на плика и забърза към изхода. Отнесе плика в кабинета си и го прибра внимателно в чантата си, която лежеше на пода. Затвори я, избута я с крак под бюрото и изтича обратно към вивариума. Миг по-късно в залата влезе Вин Дрейк.

— Какво правиш, по дяволите? — попита той.

— Търсех те.

— Казах ти да стоиш в кабинета си.

Дрейк отиде при кутията на змията и видя празния найлонов плик.

— Избягали са — рече той. Обърна се, изруга и се хвърли към една лавица с различни химикали. С едно движение помете всичко на пода. Разлетя се счупено стъкло, разляха се течности. — Къде са?

— Вин, моля те, не знам…

— Не знаеш, как ли пък не — озъби се той и впери поглед в стъклената кутия. Видя змията, заклещила глава в пластмасовата тръба. От Питър нямаше и следа. — Какво, по…? Както и да е, онова хлапе Янсен е мъртво. Змията му е видяла сметката. — Изгледа свирепо Алисън. — А сега ще намерим останалите. И се кълна в Бог, Алисън, ако ми въртиш някакви номера, това ще е последното нещо, за което някога ще съжаляваш.

Тя се сви уплашено.

— Разбирам.

— Надявам се.

В същия момент в коридора се появиха двама полицаи, водени от Дон Макеле. Бяха млади и без униформи, което означаваше, че са детективи.

Дрейк се изправи и моментално се овладя; промяната беше ужасно бърза, почти зловеща.

— Здрасти, Дон — каза той, прекоси помещението и излезе с топла усмивка. — Запознай ме с гостите ни. Рядко имаме посетители в „Наниджен“. Полицаи, аз съм Вин Дрейк, президент на тази компания. С какво мога да ви услужа?