Майкъл Крайтън - Микро

— Има — каза Джени Лин. — За да не бъдат изядени.

— Това е от гледна точка на растението.

— Както и от наша, защото не го ядем.

— Да не би да твърдиш, че стрихнинът не е вреден за хората? — обърна се Амар към Мино. — Че не е отрова?

— Точно така. Концепцията като такава е хлъзгава. Дори съмнителна, бих казал. Терминът „отрова“ всъщност не се отнася ясно и конкретно за нищо.

Из колата се чуха стонове.

— Може ли да сменим темата? — обади се Ерика.

— Просто казвам, че идеята за това какво е отрова е обект на диспут.

— Дани, за теб всичко е обект на диспут.

— Всъщност да — важно кимна той. — Защото не съм възприел научния светоглед на категорични факти и неопровержими истини.

— Ние също — каза Ерика. — Но някои истини се потвърждават многократно и затова имаме основание да ги приемем.

— Приятно е да се мисли така, нали? Но това е само фантазия, която повечето учени имат за себе си. В действителност всичко опира до силата — каза Мино. — И вие много добре го знаете. Който има влияние в обществото, той определя какво може да се изучава, какво може да се наблюдава, какво може да се мисли. Учените играят по свирката на властимащите. Трябва да го правят, защото властимащите плащат сметките. Ако не играете по свирката им, не получавате пари за изследвания, нямате работа, не ви публикуват, иначе казано — вече не играете. Извън системата сте. Със същия успех може и да сте мъртви.

В колата се възцари мълчание.

— Знаете, че съм прав — каза Мино. — Просто не ви харесва.

— Като стана въпрос за игра по свирката на силните, вижте там — каза Рик Хътър. — Май пристигаме в индустриалния парк „Каликимаки“ и централата на „Наниджен“.

Джени Лин извади малка кутийка гортекс с размерите на дланта й и внимателно я закачи на колана си.

— Какво е това, някаква презентация ли? — попита Керън Кинг.

— Да — отвърна Джени. — Ако наистина смятат да ни предлагат работа, помислих си… — Тя сви рамене. — Това са всичките ми пречистени екстракти. Ти какво носиш?

— Бензо, скъпа — каза Керън. — Бензоквинон на спрей. Образува мехури по кожата, изгаря очите. Може да идва от бръмбари, но е идеалният химикал за лична защита. Безопасен, с краткосрочно действие, органичен. От него ще стане чудесен продукт.

— Естествено, че ще донесеш някаква търговска стока — обади се Рик Хътър.

— Просто нямам твоите скрупули, Рик — каза Керън. — Ти да не би да не си донесъл нищо?

— Не съм.

— Лъжец.

— Е, добре. — Рик потупа джоба си. — Това е екстракт от смолата на моето дърво. Нанасяш го и убива всеки паразит, заврял се под кожата ти.

— Прилича ми на стока — заяви Керън, рязко завъртя волана и бентлито взе острия завой със залепени за асфалта гуми. — Може да изкараш милиард долара от него, Рик. — Тя откъсна за миг очи от пътя и го дари с дяволита усмивка.

— Не, не, просто изучавам биохимичния механизъм…

— Кажи го на капиталистите. — Керън погледна Питър, който седеше до нея. — А ти? Имаш много идеи. Носиш ли нещо?

— Всъщност да — каза Питър.

Питър Янсен опипа компактдиска в джоба на якето си и го побиха нервни тръпки. Приближаваха сградата на „Наниджен“ и той осъзна, че не е разработил напълно плана си. Трябваше някак да накара Бендър и Дрейк да признаят пред цялата група и се надяваше, че пускането на записа на телефонния им разговор ще бъде достатъчна провокация. Ако всички специализанти чуеха признанието, Дрейк нямаше да може да отмъсти. Те бяха седем; не можеше да нападне всички едновременно.

Поне такава беше идеята.

Потънал в мисли, Питър влезе с останалите в сградата. Алисън Бендър ги водеше.

— Оттук, дами и господа…

Първо спряха в елегантното лоби с черни кожени мебели.

— Искам да извадите телефони, фотоапарати и други записващи устройства. Ще ги оставите тук и ще си ги вземете на тръгване. Също така ще ви помоля да подпишете декларациите за поверителност.

Предаде им документите. Питър се разписа разсеяно, без да си прави труда да прочете текста.

— Ако някой не иска да подписва, може да изчака тук до края на обиколката. Има ли такива? Не? Добре тогава. Последвайте ме.

Поведе ги по един коридор към серия биологични лаборатории, където ги чакаше Вин Дрейк. Помещенията със стъклени стени бяха разположени от двете страни на коридора и бяха оборудвани с най-модерна техника. Питър забеляза, че в някои има изненадващо количество електроника, сякаш бяха инженерни лаборатории. Беше спокойно, работният ден бе към края си и повечето помещения бяха празни. Виждаха се само неколцина изследователи, които бяха останали да довършат работата си.