Майкъл Крайтън - Микро

Тензорно ядро

1 ноември, 05:10 ч.

— Не е лош начин да умреш — казваше Дрейк. — Няма да усетиш нищо. — Той натисна някакви копчета по контролера.

Ерик седеше, опрян в стената на лабораторията, до вратата на генераторното помещение. Беше замаян от нанесения му побой. Дрейк държеше пистолета насочен към лицето му и го заслепяваше с лазерния мерник. Ерик усети как един бот реже челото му. Кръвта се стичаше и влизаше в очите му. Виждаше искриците и чуваше тънкия вой на перките, като жужене на комари. Явно Дрейк можеше да насочва ботовете с контролера, защото всички те внезапно полетяха към лицето му. Усети ги как кацат по бузите му, по врата и клепачите. Един изпълзя в ризата му; усещаше го и чу бръмченето на мотора му.

— Виждаш ли как ме игнорират? Защото контролерът е у мен. — Дрейк побутна джойстика и един бот изпълзя по скулата на Ерик и спря до крайчеца на окото му. — Мога да ги накарам да изпълзят във всяко отвърстие на тялото ти.

— Защо ми причиняваш това?

— Проучване, Ерик.

Ерик усети леко ужилване в края на окото си. Ботът беше забил ножиците си в кожата му и пробиваше дупка, пъхна главата си в нея и започна да се забива навътре, като прерязваше кожни клетки. По бузата на Ерик се стече капка кръв.

Полицейските коли отцепиха пътя към индустриалния парк и установиха охраняван периметър около сградата на „Наниджен“. Микробусите заеха позиции и стовариха екип за спасяване на заложници. Отблясъците от сигналните светлини танцуваха по металните постройки.

Дан Уатанаби чакаше зад една от колите, без да сваля поглед от главния вход. Беше предал операцията на специалния екип и не командваше, но искаше командирът Кевин Хоуп да се съобразява с него.

— Къде е Дороти? — попита той.

— Идва — отвърна Хоуп.

— А федералният екип по обеззаразяване?

В отговор на въпроса му се появи жълт микробус и наби рязко спирачки. От него наскачаха пожарникари и започнаха да навличат защитни костюми. Веднага щом се екипираха, те се заеха да изграждат център за обеззаразяване с палатка, душове и съоръжения за обработка на жертвите.

— Какво има вътре, вирус ли? — попита командир Хоуп. Беше получил заповедта за действие само преди двайсет минути и още не знаеше за какво става въпрос.

— Не вирус, а ботове — отвърна Уатанаби.

— Я повтори…?

— Малки роботи. Хапят.

Командир Хоуп го изгледа странно.

— Само не ми казвай, че ще има престрелка с роботи, Дан.

— Няма начин. Не можеш да ги улучиш.

— Има ли заложници?

— Не, доколкото ни е известно. Не можем да предполагаме каквото и да било — отвърна Уатанаби.

Някой му подаде бронежилетка и той си я сложи. Друг му донесе многоканален комуникатор. Уатанаби взе устройството и го включи.

— Искаш ли да се обадя? — попита той командир Хоуп.

Онзи се ухили криво.

— Ти ни докара тук, Дан. Така че ти ще говориш.

Уатанаби сви рамене и разгъна листчето, на което си беше записал телефонния номер.

В лабораторията на „Омикрон“ Ерик усещаше как половин дузина ботове проникват в кожата му и го бодат; Дрейк продължаваше да държи пистолета и лазерния лъч насочени към очите му. Ерик се зачуди как да постъпи — да принуди Дрейк да го застреля в главата или да изчака няколко минути, докато ботовете разрежат артериите му.

От джоба на Дрейк се чу тихо бръмчене. Той извади телефона и погледна екрана. Номерът не се изписваше. Реши да отговори. Пое дълбоко дъх, за да успокои разтуптяното си сърце.

— Да?

— Винсент Дрейк?

— Кой се обажда?

— Дан Уатанаби, сър, от полицейското управление на Хонолулу. Сър, в сградата има ли други, освен вас?

— Господи, Дан. Не, сам съм. Работата ме задържа. Какво има?

— Сър, сградата е обкръжена. Ще бъдете ли така добър да излезете бавно с ръце на тила? Нищо няма да ви се случи, обещавам.

— Мили Боже, Дан! Това е някаква грешка. С готовност ще се подчиня, само ми дайте минутка.

— Сър, трябва да излезете незабавно…

— Разбира се. Абсолютно. — Дрейк прекъсна връзката и пристъпи към Ерик. Лицето му бе изкривено от ярост. — Отишъл си в полицията.

Ерик поклати глава. Губеше много кръв. Ризата му потъмняваше на ивици, усещаше спускащите се по врата му топли струйки.

Дрейк се наведе над него и го издърпа да стане.

— Ти си същият като шибания ти брат. Все си вреш носа някъде.

Двамата бяха лице в лице.

— Опа — рече Дрейк и докосна бузата на Ерик. — Май един ти влезе в окото.

Добери се до контролера.