Майкъл Крайтън - Микро

Дрейк излезе от магазина с найлонов плик, в който имаше нещо обемисто, и го прибра в багажника на колата.

Дани изключи екрана, върна се в основното помещение и пи вода от кофата. Изпитваше непоносима жажда. Откакто личинките разкъсаха кожата, от ръката му започна да тече нещо, което намокри ризата и панталоните му. А най-големият ужас бе, че те предяха коприна около себе си — превръщаха се в какавиди! Забити в ръката му! Сърцето му биеше бясно; беше ужасно уплашен, но знаеше какво да прави. Убий или ще бъдеш убит — така гласеше желязното правило в този свят. Сви се в стола до огнището. Когато Рурк се върна от хангара, Дани затвори очи и се престори на заспал. Дори захърка за по-убедително.

Гледаше през притворените си клепачи как Рурк добавя орехи в огъня и си ляга.

Дани стана и тихомълком се запромъква към тунела.

— Къде отивате? — попита Рурк.

Дани замръзна.

— До тоалетната.

— Кажете ми, ако имате нужда от нещо.

— Разбира се.

Тръгна по тунела, мина покрай отклонението за тоалетната и забърза към хангара. Включи осветлението. Вътре имаше три микросамолета. Кой да избере? Спря се на най-големия с надеждата, че ще има най-голям обхват и най-мощен двигател. Към батерията на самолета бе свързан кабел, който изчезваше в пода. Махна го. Беше забравил да отвори вратите на хангара.

Вратите се задържаха от метални игли. Дани ги извади и избута настрани вратите, разкривайки нощно небе с ярки тропически звезди, лунен сърп и призрачни силуети на дървета.

Качи се в кабината, настани се в седалката, закопча колана и докосна панела за управление.

Обзе го ужас — не разполагаше с ключ за запалване.

Разгледа панела и намери бутон със символ за включване. Натисна го. Таблото светна и Дани усети как самолетът потръпна, когато електромоторът се включи. Беше готов за излитане. Лявата му ръка лежеше в скута му като реквизит от филм на ужасите; ръкавът беше станал на парцали благодарение на излизащите личинки. Още две бяха разкъсали кожата и образуваха пашкули около себе си. Беше ужасно. Защо Природата бе така жестока? Беше толкова отвратително, толкова нечовешко и ужасно нечестно.

Побутна лоста за управление и видя как елероните се движат. Увеличи мощността. Перката на опашката забръмча и се завъртя по-бързо. Самолетът се понесе напред, като подскачаше. Дани изруга, дръпна лоста към себе си, за да овладее машината. Самолетът излетя от хангара и започна да се издига в ненаситната нощ.

Уайкики

31 октомври, 23:15 ч.

Ерик Янсен излезе късно на „Капиолани“ да си вземе нещо за хапване и тръгна обратно към апартамента с кутия от стиропор с ориз и свинско калуа. В алеята поздрави двамата, които седяха на градински столове до разноцветния пикап, пиеха бира и слушаха музика. Заобиколи отзад и се качи по стълбите до втория етаж.

Апартаментът му бе едностаен. Ерик седна на мъничката маса, отвори кутията и започна да се храни. Реши да погледне монитора, тъй като беше отсъствал повече от час. Отиде в спалнята и отвори едно чекмедже на скрина. Вътре имаше лаптоп, а до него лежеше метална кутия с електронни части, поялник, секач, плоски клещи, тиксо и тинол.

Една лампичка на кутията примигваше. Това означаваше, че някой се беше обадил спешно по вътрешните линии на „Наниджен“. По дяволите, беше го пропуснал.

Съобщението беше криптирано. Ерик отвори лаптопа и пусна дешифриращата програма, която бе свалил от виртуалната частна мрежа на компанията. Отне му минута да разкодира сигнала и се заслуша в гласовете.

— Казвате, че сте в база „Тантал“?

— Не точно. Намираме се в крепостта на Бен Рурк.

— Какво?!

— Има всякакво оборуд…

— Да не искате да кажете, че Бен Рурк е жив?

— Абсолютно. И той не ви харесва, господин Дрейк.

Ерик се наведе над скрина и се заслуша напрегнато това трябваше да е извънредно обаждане през конферентната видеовръзка с „Тантал“. Нямаше образ, но поне чуваше звука. Разговорът продължаваше;

— А останалите?

— Всички са мъртви, господин Дрейк.

— И Питър Янсен ли?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Простреляха го. Гърдите му се пръснаха. Видях го с очите си.

Ерик изпъшка, сякаш го бяха ударили в корема.

— Не — промълви той. Затвори очи. — Не. — Блъсна с все сила скрина. — Не! — Обърна се и заудря леглото с юмруци, взе един стол и го запрати в стената, седна на леглото и скри лице в дланите си. — Питър… ох, Питър… Проклет да си, Дрейк… Проклет да си.