Майкъл Крайтън - Микро

— Ох, Господи! Излюпва се! — прошепна той.

Ларвата започна да прави нещо странно и ужасно. Изплю течност от устата си на тънки, подобни на нишки лиги — не, всъщност не бяха лиги, а копринени нишки. Ларвата, все още частично в ръката му, започна да увива коприната около себе си. Като движеше бързо глава, тя тъчеше нишките около тялото си, създавайки защитен пашкул, макар задната й част да оставаше загнездена в ръката на Дани.

Какво правеше? Нямаше да се излюпва! Това беше началото на нова фаза. Превръщаше се в какавида. Но така и не напускаше ръката му!

Ужасен, Дани задърпа ларвата, за да я махне от себе си. Тя се замята гневно, като плюеше коприна и се мъчеше да го ухапе с малките си зъби. Не искаше да излиза от ръката му. Искаше да остане там, скрита в копринената си обвивка.

— Керън? Рик? — тихо повика той. Вратата към съседното помещение беше затворена. Не го чуваха. А и не можеха да му помогнат. — О…

Потисна паническия стон. Ами онзи видеоекран в другата стая? Рурк беше казал, че е комуникационна система, свързана с „Наниджен“. Огледа се. Рик и Керън бяха в магнита, на известно разстояние оттук. Рурк беше отишъл в хангара. Дани отметна одеялото, стана и отиде в комуникационната стая. Огледа оборудването. Видя обектив. Миниатюрна камера, поставена пред екрана. А отдолу имаше капак. Отвори го и видя бутон за включване и друг червен бутон с надпис „Връзка“. Проста работа. Натисна бутона за включване и секунди по-късно екранът засвети в синьо. После натисна червения бутон за свързване.

Почти моментално се разнесе женски глас, но екранът си оставаше празен.

— Отдел за сигурност на „Наниджен“. Откъде се обаждате?

— От Тантал. Трябва ми помощ…

— Сър, кой сте вие? Какво е положението ви?

— Казвам се Дани Мино…

Внезапно на екрана се появи лице на жена. Имаше спокойно, професионално изражение.

— Свържете ме с Вин Дрейк, ако обичате — каза й той.

— Късно през нощта е, сър.

— Спешно е! Кажете му, че се обаждам от Тантал и се нуждая от помощ.

Уайкики Бийч

31 октомври, 22:30 ч.

Винсент Дрейк седеше на най-добрата маса в крайбрежния ресторант със сегашната си любовница Емили Сенклер, сърфистка и интериорен дизайнер. „Морето“ гледаше към плажа и беше едно от най-изисканите заведения в Хонолулу. Масата се намираше в уединен ъгъл на помещението до отворен прозорец, от който се откриваше изглед към Даймънд Хед. Подухваше лек бриз, който шепнеше в листата на близката палма. Бяха приключили с вечерята. Емили ровеше шоколадовата си паста и отпиваше от превъзходното „Шато д’Икем“.

Дрейк разклати чашата си малцов скоч — „Макалан“ от 1958 г.

— Трябва да се върна на Източния бряг за няколко дни.

— Защо? — попита Емили Сенклер.

— Имам среща с едни партньори. Искаш ли да дойдеш?

— В Бостън през ноември? Не, благодаря.

Светлините на къщите в подножието на Даймънд Хед примигваха, фарът горе светваше и угасваше.

— След това можем да отскочим до Париж — каза Дрейк.

— Може, стига да пътуваме с „Гълфстрийм“-а.

В този момент се чу бръмчене и Дрейк докосна сакото си. Беше криптираният му фирмен телефон.

— Извинявай — каза той и извади апарата.

Стана, остави кърпата на масата и отиде до един отворен прозорец между масите. Екранът на телефона показваше картина в реално време; Дани Мино го гледаше от другата страна.

— Казвате, че сте в база „Тантал“?

— Не точно — отвърна Мино. — Намираме се в крепостта на Бен Рурк.

— Какво?

— Има всякакво оборуд…

— Да не искате да кажете, че Бен Рурк е жив?

— Абсолютно — многозначително отвърна Мино. — И той не ви харесва, господин Дрейк.

— Опишете тази… крепост.

— Старо гнездо на плъхове. Трябва ми лекарска помощ…

Дрейк го прекъсна.

— Къде е това… гнездо на плъхове? Кажете ми точно.

— На метър и осемдесет нагоре по склона от базата „Тантал“.

Дрейк замълча за момент. Бяха изкатерили скалите. Бяха успели да прекосят неизследвана джунгла, която би трябвало да ги убие само за няколко минути.

— Господин Дрейк! Трябва да вляза в болница! — бързо заговори Мино. — Ръката ми. Инфектирана е. Вижте…

Дрейк видя как Дани вдига ръка към камерата и дърпа ръкава на ризата си. Ръката се беше превърнала в подута торба с… бели глави. Огромни циреи. Циреите се… движеха… помръдваха. Стомахът на Дрейк се преобърна.

— Излюпват се, господин Дрейк! — Дани приближи ръката си към камерата. Образът се увеличи и Дрейк успя да разгледа ясно един от циреите. Това бе главата на ларва, която се мъчеше да излезе през дупка в кожата на Дани. Личинката напъваше напред и изплю копринена нишка. Камерата се премести и той видя други личинки, които се гърчеха, наполовина излезли през кожата.