Майкъл Крайтън - Микро

— С какво се занимава този проект?

— С някакъв вид оръжия — отвърна Рурк. — Но това е единственото, което ми е известно.

— Как научихте за него?

— От клюките. Неизбежно е. — Рурк се усмихна, потърка брадичка и отиде при купчината орехи. Взе един по-голям и го отнесе при огнището. Пламъците лумнаха.

Керън си помисли, че домакинът не изглежда много самотен за отшелник. Загледа се в огъня и се усети, че мисли за собствения си живот на Източното крайбрежие. Самата тя беше същински отшелник в своя тесен занемарен апартамент в Съмървил и с дългите часове в лабораторията. Беше й станало навик да прекарва нощите на работното си място. Нямаше близки приятели, не излизаше с момчета, дори не ходеше сама на кино. Беше жертвала нормалния живот, за да напише доктората си и да стане учен. За последен път бе спала с мъж преди повече от година. Мъжете като че ли се страхуваха от нея покрай паяците, характера й и упоритата работа в лабораторията. Знаеше, че е избухлива. Може би си беше просто такава. Може би беше по-щастлива сама, както на Бен Рурк му харесваше да бъде отшелник. Точно сега животът в Кеймбридж изглеждаше като някаква друга вселена.

— Ами ако поискам да остана в микросвета, Бен? Мислите ли, че бих могла да оцелея?

Рурк стана и хвърли още едно парче от орех в огъня.

— Защо ви е да оставате, госпожице Кинг?

Керън се загледа в пламъците.

— Тук е опасно… но и толкова… красиво. Видях неща, за които не бях и сънувала…

Рурк отново стана, сипа си още яхния, върна се на мястото си и задуха ястието, за да изстине.

— Има една дзен поговорка, че мъдрецът може да се чувства удобно в ада — каза той сред кратко мълчание. — Всъщност тук не е чак толкова зле. Просто трябва да се овладеят някои допълнителни умения.

Керън гледаше как димът излиза от отвора в тавана. Запита се къде ли отива. Осъзна, че Рурк трябва сам да е изкопал комина. Ужасно много работа само за едно огнище. Какво ли е да опиташ да оцелееш в микросвета? Бен го беше направил. Тя би ли се справила?

Рик се обърна към нея.

— Само не забравяй, че времето ни изтича.

Прав беше.

— Бен — рече Керън. — Трябва да се върнем в „Наниджен“.

Той се облегна назад и ги изгледа с присвити очи.

— Питам се дали мога да ви се доверя.

— Можете.

— Надявам се. Елате и ще видим какво можем да направим. Имате ли метал по себе си?

Накара Керън да остави ножа си.

Към дневната имаше друго малко, отделено с врата помещение, до което се стигаше по къс тунел. Рурк отвори вратата. Зад нея на пода лежеше огромен диск от сив лъскав метал с дупка в центъра, подобно на поничка.

— Това е неодимиев магнит с мощност две хиляди гауса — обясни той. — Свръхсилно магнитно поле. След като Фарцети и Кауел умряха, аз също се разболях. Имах обаче една хипотеза, че силното магнитно поле може да стабилизира пространствените флуктуации, които променят някои ензимни реакции в тялото, като например съсирването на кръвта. Затова се поставих в магнитното поле и останах в него две седмици. Бях ужасно зле. Едва не умрях. Но излязох жив и здрав. Сега мисля, че съм имунизиран срещу микрокесонната болест.

— Тоест, ако застанем в магнита, има вероятност да оцелеем? — попита Рик.

— Вероятност — натърти Рурк.

— Лично аз бих предпочел генератора — каза Рик.

— Разбира се. Точно затова ще ви покажа тайната на Тантал — отвърна Рурк.

Излязоха от помещението с магнита и Рурк ги поведе по дълъг тунел, който завиваше и се изкачваше нагоре. Те вървяха след него, като се питаха къде отиват. Бен Рурк като че ли се наслаждаваше на мистериозните разкрития. Влязоха в просторна дълга зала, потънала в сенки и пълна с неясни форми. Дрейк включи осветлението. В помещението имаше три самолета. Намираха се в подземен хангар. Широките му врати бяха затворени.

— Боже мой! — промълви Керън.

Самолетите бяха с открита кабина, къси, изтеглени назад криле, двойна опашка и перка в задната част. Колесниците им се прибираха.

— Бяха повредени, така че хората на Дрейк ги изоставиха. Успях да събера разни части и ги поправих. Летял съм навсякъде из планините с тях. — Тупна фюзелажа на единия самолет. — Оборудвах ги и с оръжия.

— Къде са? Не виждам никакви картечници — каза Рик, докато оглеждаше крилете.

Рурк бръкна в кабината и извади мачете.

— Малко е примитивно, но това е най-доброто, което успях да направя — отвърна той и върна мачетето на мястото му.

— Можем ли да стигнем с тях до „Наниджен“? — попита Керън.