Майкъл Крайтън - Микро

Мъжът рязко се дръпна назад.

— Какво, по дяволите…?

Тя беше видяла нещо шантаво. Мъничък човек, летящ в мъничък самолет. С мигащи светлинки на крилете. Мъничкият човек пищеше. Ясно беше чула подобния на насекомо писък на фона на бръмченето на мотора, беше видяла отворената уста, изцъклените очи… Невъзможно. Това бе от онези странни сънища наяве.

— Буболечките тук са ужасни, Джими.

— Беше от онези хавайски хлебарки, дето могат да летят.

— Да влезем вътре.

Дани овладя самолета, когато вятърът поутихна. Прелетя над Калакауа Авеню и погледна надолу към вечерната тълпа. Самолетът вече не се носеше странично. Летеше по-бързо от вятъра и се движеше право напред. Дани зави на североизток и полетя по дължината на Уайкаки Бийч, право към Даймънд Хед.

Загледа се към осветяваната от луната прочута форма на носа и видя примигващата светлина. Светло, тъмно. Пауза. Светло, тъмно. Това беше фарът.

— Спасен съм!

Намали малко мощността и я остави на крейсерска скорост — щеше да бъде истинска катастрофа, ако батерията се изтощи точно сега. Вече започваше да хваща цаката на самолета. Всичко беше въпрос на техника.

Набра височина. Искаше да остане над сградите, да бъде колкото се може по-далеч от тях. Странно как животът бе пълен с неочаквани обрати. В един момент си сигурен, че с теб е свършено, а в следващия пътуваш към най-добрата болница и се наслаждаваш на Уайкаки Бийч на лунна светлина. Животът е хубав, помисли си Дани.

Някаква форма се появи от тъмното. Зърна за миг криле… дръпна лоста и се размина на косъм с нещото.

— Тъпа пеперуда! Гледай къде летиш! — Беше се отървал за една бройка. — Ама че безмозъчно същество — промърмори той. Сблъскването с нощна пеперуда можеше да приключи с падане в морето, а вълните се разбиваха точно под него.

Дочу странен звук. Нещо като ехтящо уиим-уоом… Чу го отново… уиим-уоом. Уооом… Уоооиммм… иии… иии… Какво беше това? Нещо издаваше тези смахнати звуци в тъмното. После се чу барабанене пом-пом-помпомпом . Дани видя друга нощна пеперуда; барабаненето идваше от нея… и в следващия миг тя изчезна.

Нещо я беше помело във въздуха.

— Ох, мамка му — промълви Дани.

Прилепи.

Издирваха нощни пеперуди със сонарите си. Беше се озовал насред ловуващи прилепи. А това изобщо не беше добре.

Отново превключи на максимална аварийна мощност.

Чуваше как сонарните импулси разкъсват мрака — отляво, отдясно, отгоре, отдолу, отблизо, далеч… но не виждаше прилепите. Това беше най-лошото. Хищниците ловуваха навсякъде около него. Все едно плуваш посред нощ в гъмжащо от акули море. Не виждаше абсолютно нищо, но ги чуваше как улавят плячката си. Ууу… ууум… уууум… иии… иии… иилиилии…

И тогава го видя. Един прилеп уби нощна пеперуда точно пред него. Дани зърна изострената фигура, която профуча покрай него и самолетът потръпна и пропадна в турбуленцията зад хищника. Мили Боже! Прилепът беше много по-голям, отколкото предполагаше.

Трябваше да кацне. Просто да кацне — където и да е, дори на покрива на някой хотел. Насочи носа надолу и пикира, насочвайки се към най-близкия хотел… само че го отвяваше към плажа… ох, по дяволите… прекалено далеч от сградата, твърде близо до водата…

Звуците на прилепите се усилиха. Сонарният лъч мина през него и изчезна. Последва тишина… после лъчът го удари отново с пълна сила и отекна в гръдния му кош — УУМ… ИИИП… ИИИП… ЕЕЕ-ЕЕЕ-ЕЕЕ… Прилепът го рисуваше с ултразвук. Сигналите зачестиха и се фокусираха. Хаос от звуци обгърна Дани.

— Не съм пеперуда! — извика той. Рязко дръпна лоста назад и настрани, минавайки в тирбушон. Заблъска със здравата си ръка по външната страна на кабината, като се опитваше да имитира звука на пеперудите. Може би така щеше да заглуши радара на прилепа…

Със закъснение осъзна, че с блъскането е казал на хищника къде точно се намира.

Видя за миг кафява козина, по която блестяха косъмчета със сребристи върхове, чифт невъзможно широки криле, скриващи луната, и широко отворена уста, пълна с остри като бръснач зъби…

Микросамолетът продължи по спирала надолу със счупено крило и празна кабина, падна в морската пяна недалеч от брега и изчезна.

Фар Даймънд Хед

31 октомври, 23:45 ч.

Рурк задряма за известно време, но се събуди, когато усети, че Дани Мино не се е върнал. Беше минало доста време — огънят бе догорял. Той стана и забърза по тунела към тоалетната. Дани го нямаше.