Майкъл Крайтън - Микро

Редутът представляваше обширен лабиринт с много неизползвани тунели; може би Дани се беше изгубил в някой от тях. Рурк влезе в един страничен проход.

— Господин Мино! Там ли сте? — извика той.

Нищо. Друг тунел също отговори с мълчание. После Рурк долови полъх. Хангарът… Изтича натам и видя отворените врати. Един самолет липсваше.

Затвори вратите и събуди Рик и Керън.

— Приятелят ви е изчезнал. Взел е самолет.

Не бяха сигурни какво е прихванало Дани. Може би се беше уплашил, изпаднал в паника заради ужасното състояние на ръката му и бе решил на своя глава да се добере до „Наниджен“. Подобна постъпка изискваше повече кураж, отколкото Дани имаше на пръв поглед.

— Може би трябва да излетим и да опитаме да го намерим — предложи Керън.

Рурк беше категорично против.

— Изчезнал е. Вятърът може да го е отнесъл навсякъде из острова. — И добави, че е твърде опасно да се лети по тъмно. Тогава прилепите излизаха на лов. — Това е равносилно на самоубийство.

Дани може би вече беше мъртъв. А ако беше оцелял, не беше ясно как ще успее да проникне в „Наниджен“.

— Абсолютно безсмислено — рече Керън.

— Паника — каза Рик.

Вин Дрейк седеше в колата си. Лъчът от фара се въртеше над него и блестеше ослепително между клоните на дърветата. Луната посипваше със сребро всичко наоколо. Светът беше наистина прекрасен. Дрейк се чувстваше почти безметежно. Намираше се високо над всички, балансираше на въжето и се справяше великолепно.

Черен пикап зави и паркира до него. Той излезе от колата си и се качи в пикапа, за да обясни ситуацията на Макеле.

— Във въздуха е. Знае начин за преодоляване на кесонната болест. Ще ми каже, когато се приземи.

— А после? — попита Макеле.

Дрейк не отговори. Сложи си слушалките и заговори, като се взираше в планините.

— Даниел? Даниел, чуваш ли ме?

В отговор чу единствено съскане. Обърна се към Макеле.

— Оглеждай се за сигнални светлини. Червени и зелени, много малки.

— Какво ще правите с хлапето? — попита Макеле.

Дрейк не обърна внимание на въпроса му.

— Вятърът духа откъм Тантал. Би трябвало да пристигне всеки момент.

Някаква непозната кола се появи на паркинга и спря. Дрейк бързо махна слушалките.

— Провери ги.

Макеле приближи внимателно и видя натискаща се двойка в купето. Върна се и каза на Дрейк, че няма от какво да се притеснява.

Дрейк продължи с повикванията, но не получи отговор. Минаваха коли, лъчът на фара се завъртя безброй пъти. Двойката в паркираната кола изчезна от поглед. Двамата мъже се взираха в небето и се мъчеха да открият светлинки на фона на звездите.

— Малкият Дани е излъгал — отбеляза Дрейк.

— За кое?

— За лечението на кесонната болест.

„Излъга, за да ме накара да го спася. Ха!“

Ослушваха се за бръмчене на микросамолет. Дон Макеле забеляза, че вятърът е доста силен. Щом не виждаха хлапето, явно бе издухано в океана. Дрейк извади нещо от багажника на спортната си кола и го сложи в каросерията на пикапа.

— Давам ти още три акции — каза той. — Така стават общо седем. Това означава, че богатството ти става седем милиона.

Шефът на охраната изсумтя.

— Какво правим с хлапето? — попита той.

— Разпитваме го. — Дрейк почука с пръст слушалките. Радиостанцията можеше да установи контакт с микрочовеците.

— А после?

Дрейк не отговори веднага. Накрая се облегна на пикапа и размаза с длан нещо върху метала.

— Тази нощ буболечките са ужасни — промърмори той, загледан в небето.

— Ясно — отвърна Макеле.

Двамата продължиха да се взират още известно време. Макеле отстъпи няколко крачки покрай пикапа и хвърли поглед към нещото, което Дрейк беше оставил в багажника. Пластмасова туба. Долови миризмата на бензин.

Дрейк направи още няколко опита да се свърже и накрая махна слушалките.

— Господин Мино е претърпял злополука. Или е размислил. — Той се качи в пикапа и даде ключовете на спортната си кола на Дон Макеле.

— Какво да правя с колата ви, сър?

— Закарай я в „Наниджен“. Прибери се с такси.

Дрейк запали пикапа и потегли с рев по Даймънд Хед Роуд. Загледан в отдалечаващите се светлини, Макеле поклати глава.

Редутът на Рурк

1 ноември, 01:00 ч.

Керън и Рик се бяха сгушили в магнита и чакаха изтичането на нощта.

— Ние сме последните — рече Керън.

Рик се усмихна едва-едва.

— Не съм си и представял, че ще стигнем двамата дотук, Керън.

— А какво си представяше?