Майкъл Крайтън - Микро

Това не беше писано да стане.

Ерик се беше издънил ужасно. Трябваше да иде в полицията още в самото начало, дори да не му повярваха, дори това да означаваше, че Дрейк ще го убие. Защото така може би щеше да спаси живота на Питър. Източникът на всички проблеми бе „Омикрон“. Ерик се беше погрижил да не казва на Питър какво е открил за проекта. Смяташе, че по този начин ще защити по-малкия си брат. Но това не доведе до нищо добро.

Зави през Капиолани Парк, набра скорост и започна да изпреварва колите с надеждата, че ще стигне навреме до фара.

Планините Коолау

31 октомври, 23:10 ч.

На височина 670м. Дани Мино насочи носа на микросамолета нагоре, за да се изкачи достатъчно и да е сигурен, че ще премине стените на Тантал. Кратерът беше обкръжен от черни, страховити на вид дървета. Погледна назад, питайки се дали другите самолети не го следват по петите, но не видя нищо. Продължи да набира височина.

Беше по-лесно и от компютърна игра; микросамолетите бяха проектирани така, че да бъдат абсолютно безопасни. Имаше ли сигнални светлини? Натисна едно копче и те светнаха — червени и зелени в края на крилете, бяла на носа. Изключи ги, за да не го видят другите, но след малко ги включи отново. Мигащите светлинки по крилете го караха да се чувства някак по-добре.

И тогава видя ширналия се пред него Хонолулу. Хотелите на Уайкики се издигаха високо в небето и изглеждаха невъзможно грамадни. Червените и белите светлини на автомобилите пълзяха по булеварди, на пристанището бе спрял луксозен пътнически кораб. Океанът беше като мастилена шир отвъд града. Луната бе увиснала над хоризонта, а под нея се стелеше сребриста лунна пътека. От лявата страна на Уайкики се издигаше тъмна маса. Това беше Даймънд Хед. Гледано отгоре, възвишението беше кратер, пръстен. В центъра му горяха светлини. Дани различаваше очертанията на характерния нос на ръба на кратера, но не виждаше никаква мигаща светлина. Само тъмните контури на сушата. Къде се бе дянал фарът?

Увеличи мощността и се насочи към Даймънд Хед.

Самолетът внезапно се килна и полетя странично, като се превърташе. Дани извика от уплаха. Беше влязъл в пасата, който минаваше над планините. Изруга и сграбчи лоста за управление, подмятан от въздушните течения. Накрая самолетът се стабилизира и полетя по права линия, като се движеше доста бързо. Беше попаднал на попътен вятър. Все едно се носеше по течението на река. Погледна надолу. Гората се движеше под него. Или по-скоро той се движеше над нея. Алтиметърът показваше, че се е изкачил на деветстотин и петнайсет метра. Лунната светлина разкриваше великолепна картина.

Зад него зееше кратерът Тантал. Беше тъмен като пещера — никакви светлини, никаква следа от Редута на Рурк или от базата. Точно под него по планинските склонове се извиваха пътища, по които пълзяха светлини. Пред него кулите на града се бяха приближили значително, сякаш горяха от енергия и се извисяваха едва ли не до небето. За момент се почувства така, сякаш лети над столицата на някаква галактическа империя. Но това беше само Хонолулу. Още не можеше да види фара на Даймънд Хед.

Вятърът го носеше към хотелите на Уайкики Бийч. Дани искаше да лети наляво, към Даймънд Хед. Започна да експериментира с лоста за управление и скоростта. Зави наляво и продължи да лети с увеличена мощност. Огледа се.

Не искаше да бъде издухан в града — това щеше да е сигурна смърт. Там щеше да бъде смазан в движението или засмукан от някоя климатична инсталация. Затова превключи на максимална аварийна мощност и остана на курса към Даймънд Хед. На екрана пред него замига предупредителен надпис: ВНИМАНИЕ: БЪРЗО ИЗТОЩАВАНЕ НА БАТЕРИЯТА. Оставащо време за полет — 20:25 минути… 18:05 минути… 17:22 минути… Времето се стопяваше с главозамайваща скорост. След няколко минути щеше да остане без мощност.

Провери скоростта — 7,1 мили или 11,4 километра в час. Намери радиостанцията и я включи.

— Помощ. Помощ. Тук е Даниел Мино. Намирам се в малък самолет. Много малък самолет. Някой чува ли ме? Господин Дрейк, чувате ли ме? Не мога да стигна до Даймънд Хед… Вятърът ме отвява към града… ох, Господи!

Пред него се извисяваше хотел, грамаден като космически боен кораб. Видя двама гиганти на балкон, мъж и жена, с питиета в ръце. Самолетът се носеше неуправляемо към тях заради вятъра. Ръцете им бяха по-големи от Маунт Ръшмор 4 4 Мемориален паметник на Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън, Теодор Рузвелт и Ейбрахам Линкълн в Южна Дакота. — Б.пр. . Мъжът остави питието си, пресегна се към жената и свали презрамката на роклята й, разкривайки колосална гърда със зърно, стърчащо най-малко два метра. Мъжът погали гърдата с чудовищната си ръка, лицата им се доближиха за целувка… Щеше да се разбие в тях. Дани изпищя, сграбчи лоста и мина между носовете им на аварийна мощност. Полъх на вятъра подхвана самолета и го понесе покрай ъгъла на сградата.