Майкъл Крайтън - Микро

— Следвай ме.

Рик я задмина и полетя пръв. Виждаше клоните, листата, препятствията и ги заобикаляше, като маневрираше наляво-надясно и винаги оставаше в короните на дърветата, където прилепите не можеха да летят. От време на време се оглеждаше и виждаше светлините на Керън; тя го следваше плътно. Пламъците зад тях отслабваха; двамата се спуснаха в дълбините на кратера, където вятърът духаше по-слабо, блокиран от стените и склоновете. Скоро огънят напълно изчезна от погледа им.

— Трябва да потърсим място за приземяване — каза Рик по радиото.

Прелетя покрай един клон и го огледа внимателно — беше широк и гладък, без мъх, с достатъчно място за маневриране. Кацна и спря самолета. Тези машини биха могли да се приземят и върху монета. Керън кацна до него.

Клонът се люлееше — вятърът си играеше с него и заплашваше да събори самолетите.

— Трябва да ги завържем — каза Рик и слезе. Оказа се, че самолетите имат закрепващи въжета на носа и опашката; несъмнено това бе нововъведение на Бен Рурк. Рик закрепи машините.

Керън Кинг тихо заплака, свита в кабината си.

— Какво има?

— Бен остана там. Не може да е оцелял.

Рик смяташе, че все пак може да се е измъкнал.

— Аз лично не бих го отписал с лека ръка — каза той. Но нямаше как да научат дали Бен се е спасил от пламъците.

Не им оставаше друго, освен да чакат. Часовниците на таблата показваха часа — 01:34. До утрото имаше още много време, а не можеха да летят безопасно през нощта.

Пасатът се засили и клонът се замята като палубата на по-паднал в буря кораб. Керън виждаше синините по ръцете си — тъмни петна на лунната светлина. Ставаха все по-големи. Дали така изглеждаше цялото й тяло?

От люшкането на клона на Рик му прилоша и той се запита дали не е от микрокесонната болест. Може пък да беше и остатъчен ефект от отровата на паяка. Помисли си за разстоянието, което трябваше да изминат сутринта. Двайсет и четири километра, включващи дълъг полет над водите на Пърл Харбър. Невъзможно. Нямаше начин да успеят.

Черен път при кратера Тантал

1 ноември, 01:40 ч.

Когато Ерик Янсен стигна паркинга при фара Даймънд Хед, мястото беше пусто. От колата на Вин Дрейк нямаше и следа. Беше закъснял. Или подранил? Може би Дрейк още не беше дошъл. Спря в края на паркинга и се запита какво да прави. Да чака? Но Дрейк можеше вече да си е тръгнал оттук. Да отиде в полицията? Но това щеше да коства живота на оцелелите, защото Дрейк знаеше, че има оцелели, и най-вероятно щеше да се качи на кратера Тантал, за да ги убие.

Значи трябваше да продължи към Тантал.

И ето че караше по шосето, пикапът ревеше и кашляше покрай скъпи къщи и на остри завои. Стигна до портал, зад който продължаваше изровен черен път; порталът не беше заключен. Ерик продължи напред. Пътят се виеше по стръмния склон през джунглата, стигна до ръба на кратера и продължи от другата страна през дерета и корита на потоци, като на няколко пъти напълно се губеше. Тук беше за автомобили с четворна предавка и Ерик беше благодарен, че пикапът му е с широки гуми. Накрая стигна до края на пътя и спря. И тук нямаше следа от Дрейк.

Ерик не носеше фенерче. Това беше проблем, но той слезе от колата, като остави фаровете да светят към Голямата канара. Спря и се заслуша. Между дърветата се виждаше някакво червеникаво сияние и той тръгна слепешком през храсталаците към него. Стигна до Голямата канара и видя какво се е случило. Въглените догаряха, почвата пушеше, носеше се силна миризма на бензин.

Дрейк си беше свършил работата. Беше избил всички.

Като се ругаеше, че е забравил фенерче, Ерик клекна и откри входа на изоставеното гнездо на плъхове — убежището на Рурк.

— Има ли някой? — извика той.

Безполезно беше. Все пак почака малко, като ровеше в пръстта и се чудеше дали има оцелели. Беше твърде тъмно, за да вижда добре, а те бяха много малки. Разтревожи се, да не би да смачка неволно някого.

Но оцелели нямаше, това беше очевидно.

Тръгна обратно през гората към пикапа.

Кацналите на клона Рик и Керън видяха фаровете на друг автомобил, бавно пълзящ по ръба на кратера. И това беше пикал.

Рик почака известно време и накрая не издържа.

— Отивам да проверя — каза той.

— Недей.

Не й обърна внимание. Отвърза самолета, включи двигателя и излетя. Керън чу, че се отдалечава към ръба на кратера и Голямата канара.

— Дявол да те вземе, Рик! — извика му тя. Не искаше да остане сама, така че също излетя и пое след него.