Майкъл Крайтън - Микро

Рик видя някакъв мъж да слиза от пикапа. Полетя през клоните, като се ослушваше за прилепи. Не чу никакъв сонар и приближи мъжа. Той отиде до Голямата канара и приклекна в тъмното. Лицето му не се виждаше. Накрая мъжът се изправи и тръгна обратно през храсталаците като някакъв огромен черен силует. Рик го последва, заобикаляйки клони и стъбла.

Мъжът стигна до паркирания пикап — странен на вид автомобил с дебели гуми и шантава боя, — качи се и лампата в купето светна, разкривайки лицето му.

Рик беше виждал този човек и преди. Къде? Прелетя покрай прозореца, когато двигателят на пикапа изрева.

— Керън! — обади се той по радиостанцията. — Този кой беше?

Тя се спусна покрай Рик и направи рязък завой към пикапа.

Беше овладяла доста добре пилотирането, но и самото управление бе детска играчка.

— Това е братът на Питър!

— Мислех, че е мъртъв. С Дрейк ли е?

— Откъде да знам? — сопнато отвърна Керън.

Пикапът потегли и започна да се отдалечава по черния път.

Керън превключи двигателя на максимална мощност. Дори така самолетите им едва успяваха да не изостанат от бавно движещия се автомобил. Щом стигнеше до настилката, щеше да набере скорост и да изчезне. Трябваше да привлекат вниманието на Ерик възможно най-бързо.

Той караше с вдигнати прозорци. Керън полетя успоредно на прозореца, съвсем близо до лицето му, и поклати крилете на самолета. Никаква реакция. После пикапът набра скорост, оставяйки ги в завихрения прахоляк.

— Влез в попътната струя — каза Рик.

Реши, че зад кабината трябва да има зона с неподвижен въздух, и се насочи натам, като гледаше тила на мъжа през прозореца. Самолетът му се преобърна и запремята — въздухът зад кабината беше бурен и хаотичен и Рик едва не се разби в багажника на пикапа.

Автомобилът стигна до място, на което дъждът бе оставил дълбок ров насред пътя. Мъжът намали, свали прозореца и се подаде навън, за да вижда по-добре.

Керън влетя в кабината. Направи кръг и мъжът прибра главата си. Тя бавно премина пред очите му и обърна самолета с включени сигнални светлини.

Мъжът я видя и наби спирачки.

— Хей…!

Проследи я с поглед как завива и полита ниско над таблото. Вдигна ръка с дланта нагоре и Керън кацна на нея. Слезе от кабината и застана до самолета, а той се взираше в нея.

— Кои… сте… вие? — прогърмя гласът му. Държеше Керън внимателно и се опитваше да не диша право към нея. Можеше да я издуха.

Керън вдигна слушалките си и ги посочи. Спомни си думите на Джаръл Кински, че радиостанциите можели да се използват за връзка с нормалните хора. Може би щеше да е по-лесно да разговарят така.

— Ясно.

Ерик я остави на таблото заедно със самолета, отвори жабката, извади слушалки и ги включи в някакво самоделно електронно устройство на седалката.

— Включи… на… седемдесет… и… един… точка… двайсет… и… пет… гигахерца — каза той.

Рик и Керън си сложиха слушалките и настроиха радиостанциите на самолетите си.

Мъжът отвори уста и заговори:

— Сега… разбирате… ли… ме?

Миг по-късно същите думи прозвучаха в слушалките им с нормалния глас на Ерик:

— Сега разбирате ли ме? Радиото записва гласа ми, ускорява го и го прехвърля на вас, като в същото време забавя вашите гласове, за да мога аз да ви разбирам.

Керън и Рик му обясниха какво се е случило.

— Трябва да стигнем до генератора възможно най-скоро — завърши Керън.

— Първо… ми разкажете за брат ми.

Разказаха му. Докато Керън описваше смъртта на Питър, дланите на Ерик удариха кормилото и микрочовеците подскочиха заедно със самолетите си във въздуха. Приземиха се насред прашинките и зачакаха. Оставиха го да дойде на себе си. Когато отвори очи, лицето му беше спокойно.

— Карам ви в „Наниджен“. А после ще се заема с Винсент Дрейк.

Чайнатаун, Хонолулу

1 ноември, 02:30 ч.

Дан Уатанаби се събуди от звъна на мобилния телефон. Затърси го в тъмното, събори го от нощната масичка и го чу да пада на пода. Пипнешком запали лампата, опасяваше се, да не би да има някакви лоши новини от семейството му — седемгодишната му дъщеря живееше с бившата му жена, а майка му… Оказа се, че го търси шефът на охраната на „Наниджен“.

— Имате ли една минута, лейтенант?

Уатанаби облиза пресъхналите си устни.

— Да.

— Тази нощ имаше пожар на Тантал.

Уатанаби изсумтя.

— Какво?

— Малък, вероятно никой не е подал сигнал. Има жертви.

— Не ви разбирам.

— Онези специализанти… били са убити.