Майкъл Крайтън - Микро

Уатанаби моментално се надигна; от сънливостта му не остана и следа. Трябваше да задържи този човек, да вземе показанията му.

— Къде сте? Ще пратя кола…

— Не. Искам просто да поговорим.

— Знаете ли заведението „Делукс Плейт“? Работи денонощно.

Беше единственият клиент на заведението. Седеше на чаша кафе в едно сепаре в дъното, когато се появи Дон Макеле. Той изглеждаше… примирен, когато се настани срещу него.

Уатанаби реши да не си губи времето с празни приказки.

— Да чуем за специализантите.

— Мъртви са. Вин Дрейк уби най-малко осем души. Малки хора.

— Колко малки?

— Много малки. — Макеле показа с палец и показалец. Разстоянието между пръстите беше около сантиметър.

— Ето какво — рече Уатанаби. — Да приемем, че ви вярвам.

— „Наниджен“ има машина, която може да смали всичко. Дори хора.

Появи се сервитьорка и попита Макеле дали иска закуска. Той поклати глава и изчака момичето да се отдалечи.

— Тази машина може ли да смали друга машина? — попита Уатанаби.

— Ами… разбира се — отвърна Макеле.

— А ще смали ли ножици?

Макеле присви очи.

— Какво имате предвид?

— Уили Фонг. И Маркос Родригес.

Макеле не отговори.

Дан Уатанаби продължи:

— Разбирам, че искате да ми кажете какво се е случило с изчезналите специализанти. Аз обаче искам да чуя и за микроботовете, прерязали гърлата на Фонг и Родригес от ухо до ухо.

— Откъде знаете за тях? — попита Макеле.

— Да не си мислехте, че в полицейското управление на Хонолулу няма микроскопи?

Макеле подъвка устна.

— Ботовете не трябваше да убиват никого.

— Тогава какво се е оплескало?

— Били са препрограмирани. Да убиват.

— От кого?

— Мисля, че от Дрейк.

Уатанаби се замисли.

— Добре, какво е станало със специализантите?

Макеле обясни за снабдителните станции в долината Маноа и за базата „Тантал“.

— Хлапетата явно са открили нещо лошо за Дрейк, защото той започна да ме притиска да… да се отърва от тях.

— Да ги убиете?

— Да. Озоваха се в долината Маноа. Дрейк искаше да е сигурен, че няма да се измъкнат живи оттам. Те се опитаха да избягат. Неколцина успяха да се доберат до Тантал. — Разказа на Уатанаби и за Бен Рурк. — Дрейк подпали всичко. Освен това съм сигурен, че е убил финансовия ни директор и един вицепрезидент…

На Уатанаби му се зави свят. Излизаше, че Вин Дрейк е убил тринайсет души. Ако това беше вярно, този човек бе изключително опасен.

— Дайте ми една причина да не реша, че това е фантазия на болен мозък — каза той на шефа на охраната.

Макеле се наведе напред.

— Решавайте каквото си искате. Аз трябва да кажа истината.

— Вие замесен ли сте в смъртта на тези хора?

— Срещу седем милиона долара.

През годините си като детектив Дан Уатанаби беше чувал не едно и две самопризнания. Въпреки това всяко успяваше да го изненада. Защо хората решаваха да кажат истината? Това невинаги беше в техен интерес. Истината не те прави свободен, а те праща зад решетките.

— При последния ни разговор, лейтенант — продължи Дон Макеле, — споменахте нещо за Молока’йи.

Уатанаби се намръщи. Не си спомняше… А, да — Макеле използваше традиционното хавайско произношение…

— Казахте, че Молока’йи е най-хубавият от островите — продължи шефът на охраната. — Мисля, че имахте предвид хората, а не острова.

— Не зная какво съм имал предвид — отвърна Уатанаби, отпи от кафето си и се облегна назад, без да сваля поглед от Макеле.

— Роден съм в Пуко’о — продължи Макеле. — Малко селище в източната част на Молока’йи. Само няколко къщи и море. Баба ми ме отгледа. Тя ме научи да говоря хавайски… е, поне се опита. Освен това ме научи да върша онова, което трябва. Постъпих в морската пехота, служих на страната си, но после… не знам какво стана с мен. Започнах да върша неща за пари. Онези специализанти не заслужаваха това, което им сторихме. Оставихме ги да умрат. А когато те не умряха, Дрейк изпрати хора да ги очистят. Бих извършил много неща за седем милиона долара, но има и такива, които не бих направил. Вече няма да приемам заповеди от Вин Дрейк. Аз съм като пау хана .

Свършена работа.

— Къде е господин Дрейк в момента? — попита Уатанаби. Този човек беше повече от опасен.

— Предполагам, че в „Наниджен“.

Уатанаби отвори телефона си.

— Ще го пипнем.

— Лейтенант, не е добра идея просто да влезете там.

— Нима? — невъзмутимо рече Уатанаби, като държеше телефона на разстояние от ухото си; чуваше се сигнал свободно. — Забелязал съм, че тактическото проникване е адски ефективно.