Майкъл Крайтън - Микро

— Не и при наличието на микроботове. Те могат да те подушат, могат и да летят. Вътре е като гнездо на стършели.

— Добре. Кажете ми как да влезем.

— Няма начин, освен ако Вин Дрейк не разреши. Той контролира ботовете. С ръчно управление. Като дистанционно на телевизор.

Някой отговори на обаждането на Уатанаби.

— Марти? — каза той и доближи телефона до ухото си. — Имаме проблем в „Наниджен“.

Ерик Янсен зави към входа на индустриален парк „Каликимаки“ и продължи покрай сградата на „Наниджен“. Като се изключи осветлението на входа, мястото изглеждаше пусто и мъртво в ранните часове на неделния ден. Керън Кинг и Рик Хътър стояха на таблото на пикапа до самолетите си. Недалеч се поклащаше пластмасова хула танцьорка с пола от трева. Куклата се извисяваше над Керън и Рик.

Ерик вкара пикапа в една недовършена постройка — скелет на склад и панелни стени, издигащи се до „Наниджен“. Паркира зад едната стена, за да не се набива на очи. Изгаси двигателя, слезе и се заслуша за известно време, като се оглеждаше. Време беше да влязат в „Наниджен“.

Сложи си слушалките и заговори в микрофона:

— Излетете със самолетите и ме следвайте.

Керън и Рик се качиха в машините и излетяха. Ерик чуваше воя на перките до ушите си, докато прекосяваше откритото пространство до „Наниджен“. Забеляза, че летят точно зад главата му, за да се пазят от вятъра.

— Добре ли сте? — попита той по радиото.

— Чудесно — отвърна Керън. Всъщност чувстваше се ужасно, сякаш беше пипнала тежък грип. Всяка става я болеше. Рик сигурно беше още по-зле заради дозите отрова в кръвта си. Те по всяка вероятност влошаваха симптомите на кесонната болест.

Предната врата беше заключена. Ерик я отключи и я задържа за момент, за да могат Керън и Рик да влетят вътре, след което я затвори.

Тръгна бавно по главния коридор. Самолетите бръмчаха като комари зад главата му. Погледна назад и видя миниатюрните машини да се носят под плочките на тавана и да се люшкат от въздушните течения, предизвикани от климатичната инсталация. Главата му също създаваше турбулентност и самолетите едва не се премятаха след него.

— Внимавайте да не се окажете в някой отдушник — предупреди ги той.

— Не можем ли да кацнем на рамото ти? Можеш да ни носиш… — предложи Керън.

— По-добре останете във въздуха. Може да се наложи да се изнесете бързо, ако попадна в… беда.

Ерик се озърна, за да се увери, че двамата още го следват, спря на ъгъла и надникна. Гледаше към дълъг коридор, минаващ покрай прозорци със спуснати черни щори. Не се виждаше жива душа. Той прекоси коридора и продължи по един страничен, стигна до някаква врата, отвори я и влезе. Самолетите го последваха.

— Това е кабинетът ми — каза той в радиостанцията.

В кабинета на Ерик цареше хаос. Навсякъде бяха разхвърляни документи, компютърът му беше изчезнал. Ерик отвори едно чекмедже в бюрото и порови в него.

— Ох, още е тук.

Извади някакво устройство, приличащо на контролер за компютърни игри.

— С това нещо се управляват микроботовете — обясни той на Керън и Рик. — Би трябвало да мога да ги обезвредя.

Поведе ги обратно към главния коридор и те полетяха зад него покрай затъмнените прозорци. Ерик спря пред вратата с надпис „Тензорно ядро“ и завъртя дръжката.

Вратата Не се отвори. Нямаше цифрово табло, а само обикновена ключалка.

— По дяволите. Вратата е заключена отвътре. Това означава…

— Че има някой вътре, така ли? — попита Рик.

— Нищо чудно. До генератора обаче може да се стигне и по друг път. През зоната „Омикрон“.

Възможно бе ботовете в зоната „Омикрон“ да са програмирани да убиват неканените гости. Нямаше начин да го разбере, без да влезе и да види как ще реагират. Ерик се надяваше, че контролерът ще свърши работа. Поведе пилотите към ъгъла, зави надясно и спря пред една необозначена врата. На нея имаше само малък непознат символ с една-единствена дума под него — МИКРООПАСНОСТ.

Рик прелетя на няколко сантиметра от символа.

— Какво означава това? — попита той по радиото.

— Означава, че от другата страна на вратата има ботове, способни да причинят смърт или сериозни наранявания, ако са програмирани по съответния начин. Нещата могат доста да загрубеят. — Ерик вдигна контролера така, че да го видят. — Да се надяваме, че това ще свърши работа.

Завъртя дръжката — не беше заключено. Ерик обаче не отвори вратата. Вместо това въведе серия цифри в контролера.

— Дрейк мисли, че съм мъртъв — обясни той на миниатюрните пилоти. — Предполагам, че не си е направил труда да изтрие кода ми за достъп, тъй като е решил, че никога вече няма да използвам контролера. — Сви рамене. — Ще видим.