Нелсън Демил - Пантерата

— Виждам го. На три километра оттук, от другата страна на един неравен участък.

Кейт и Бренър също гледаха през оптичните мерници на автоматите си и потвърдиха, че го виждат ясно. Чудесно.

— Алтаир каза, че имало пътека, започваща от другата страна на лагера — уведоми ни полковник Хаким. — Ако успеете да я откриете, тя ще ви отведе до другата страна на планината и ще продължи нагоре към пещерата на Булус ибн ал Дервиш.

Фасулска работа. Или поредният куп глупости.

— Сигурен ли сте, че Алтаир казва истината? — попитах.

— Човек никога не може да е сигурен. Той обаче се закле и вярвам, че не лъже. — Хаким кимна замислено. — Разбра, че трябва да се отплати за онова, което му давам.

Тази страна май започваше да става разумна.

— Разбирам, че няма да дойдете с нас — каза Бренър.

— Не виждам защо да идвам — отвърна полковникът. — Освен това имам задължения другаде.

Да бе. Да плуваш в басейна на хотел „Билкис“. Така или иначе не исках Хаким и мутрите му да идват с нас, а и останалите споделяха нагласата ми. Можехме да се справим сами, освен ако Пантерата не разполагаше с взвод джихадисти.

— Според вас ал Дервиш сам ли е? — попитах Хаким.

— Според Алтаир ал Дервиш е мъртъв — отговори полковникът. — Но ако не е, се крие в онази пещера и е сам или най-много с един-двама доверени хора. Но не повече. — И махна с ръка към лагера: намекваше, че едва ли са останали много джихадисти, които Пантерата би могъл да покани в дупката си.

Е, единственото, което оставаше, бе разговорът за парите.

— Независимо дали ще намерим Пантерата, или не, ще бъдете възнаграден, както се разбрахме — казах на Хаким.

— Три милиона долара.

И едно малко манго в задника ти.

— Точно така.

Бренър потвърди уверенията ми и добави:

— Ще си уредим среща в Сана. В американското посолство или във вашия кабинет. Съответните хора от моето правителство ще се погрижат за наградата ви.

Вдигнах крак, защото потокът лайняни приказки вече стигаше до глезена ми.

Възможно бе Бренър да опита да уреди нещо за Хаким и предполагам, че в това нямаше нищо лошо. Както при Алтаир, към купищата лайняни приказки трябва да добавиш и малко шоколадов сладолед. Все още не се бяхме махнали оттук и Хаким можеше се окаже пречка или решение на проблема ни.

Хаким се обърна към Бренър.

— Ако се случи да заловите ал Дервиш или да го откриете мъртъв и нямате как да го откарате до Сана, ще бъда в хотел „Билкис“.

Не се и съмнявах. И хотелът нямаше да поиска нито риал от един полковник на СПС. Животът е хубав, ако си полицай в полицейска държава. Помислих си, че имам правилната работа, но в неправилната страна.

— Благодаря, полковник — отвърна Бренър. — Ще ви уведомя.

Всъщност, ако откриехме Пантерата, единственото нещо, което щяхме да транспортираме, щеше да е кутрето му. Останалото можеше да си гние сред хълмовете.

— Довиждане — казах аз. Мразя дългите сбогувания.

Кейт обаче си оставаше докрай състрадателна дама, така че попита:

— Казахте ли на Алтаир, че за семейството му ще бъдат положени грижи?

— А, да. Казах му, но не споменах за американски пари — отвърна полковник Хаким. — Така че ще трябва да обсъдим и това.

Не мисля, че Чичо Сам щеше да даде сто хилядарки на семейството на един терорист, но пък можеше да плати нещо на Хаким и полковникът да се погрижи за това. Довиждане.

Хаким обаче не беше свършил.

— Фамилното име на Алтаир е ал Дервиш — уведоми ни той.

Не знаех какво да отговоря, затова казах:

— До скоро.

Полковник Хаким и г-н Бренър си отдадоха взаимно чест и типовете от СПС се качиха във военния джип, който им бях купил.

И тъй, ето ни тук. Най-сетне сами.

Казват, че самото пътуване е целта, но това не е вярно. Пътуването си е пътуване; целта е краят. И ние наближавахме края на това пътуване. Също като Булус ибн ал Дервиш.

Взехме всичко необходимо от джипа и затрамбовахме.

Прекият път до началото на пътеката, ако изобщо я имаше, бе през лагера на Ал Кайда, но той представляваше адска територия с бомбени кратери, димяща земя и трупове, без да броим неизбухналите боеприпаси. Затова тръгнахме покрай низината, с хълмовете отдясно и овъглените руини отляво.

На всеки стотина метра Замо поглеждаше през мерника, за да огледа терена около нас. Веднъж погледна надолу към лагера и каза:

— Виждам стареца. Броди насам-натам.

Тъкмо го изрече, когато проехтя силна експлозия и всички се проснахме на земята.