Нелсън Демил - Пантерата

— Чисто е — с висок шепот обяви Замо.

Бренър метна снайперистката пушка през рамо и всички се закатерихме по камъните.

Отгоре видяхме продължаващата пътека и върха отдясно.

Замо си взе пушката и огледа терена.

— Нищо не помръдва… не откривам оптичен мерник, насочен към мен… Има нещо като дълбока клисура, която прерязва пътеката… на около шестстотин метра… виждам каменна колиба… — Насочи вниманието си натам. — Нищо не се движи около колибата…

Бренър взе пушката и също погледна през мерника.

— Възможно е да е стражеви пост… между базовия лагер и пещерата…

„Възможно е“, което означаваше, че сме на прав път.

— Можем да заобиколим — каза Бренър.

— Да видим дали няма някой вкъщи — предложих аз.

Спуснахме се по купчината колкото се може по-тихо и продължихме напред.

Нищо не помръдваше освен нас. Нощната тишина се нарушаваше единствено от хрущенето на камъчета под обувките ни. Заради високия терен около нас започнах да си въобразявам, че някъде горе ни дебнат хора и че всеки момент тишината ще бъде разцепена от изстрели. Чия тъпа идея беше да дойдем тук?

Бяхме се разпръснали, но приближих до Кейт и я тупнах окуражаващо по гърба, след което продължих напред.

Замо — вървеше пръв — вдигна ръка. Всички спряхме и се отпуснахме на коляно, готови за стрелба.

Бренър отиде до Замо и двамата погледнаха един след друг през мерника.

Бренър ни направи знак да се приближим и ние с Кейт тръгнахме приведени напред.

На петдесетина метра пред нас се намираше клисурата, а в нея беше каменната постройка.

— Аз ще проверя — прошепна Бренър.

Е, щом настояваш… Спомних си обаче чия беше идеята, така че сграбчих Бренър за ръката и ясно му дадох да разбере, че ще отида аз. Кейт поиска да дойде с мен, но тая нямаше да я бъде.

— Прикривайте ме — прошепнах.

Тръгнах на прибежки напред и стигнах до ръба на клисурата, без да откъсвам поглед от каменната постройка. Проснах се на земята и погледнах през оптичния мерник надясно, където клисурата се спускаше между два хълма. Луната се беше издигнала високо в небето на юг и хвърляше добра светлина върху северния склон. Горе като че ли не помръдваше нищо. От лявата ми страна беше дъното на клисурата и колибата.

Насочих мерника към постройката. Подобно на повечето по тези места, тя нямаше прозорци, а само тесен проход без врата. Груба стълба водеше към равния покрив и от мястото ми се виждаше, че горе няма никой. Ако това беше стражеви пост, стражът се намираше вътре, което беше безсмислено от гледна точка на бдителността.

Спуснах се по задник в клисурата, като разделях вниманието си между постройката и всичко останало.

На дъното клекнах между две скали и надникнах към постройката. Имаше два подхода — предпазлив, предпочитан от повечето, и я-да-действаме-бързо, предпочитан от мен. Скочих и се втурнах към входа.

Не очаквах да открия някого вътре, така че когато се спънах в лежащото на пръстения под тяло, бях изненадан точно толкова, колкото и онзи, в когото се бях спънал.

Вътре беше тъмно като в рог, ако не се брои светлината през отвора. Видях, че онзи се изправя едновременно с мен. Беше събуден грубо, така че не бе в най-добрата си форма, но успя да изрита инстинктивно и ме улучи в корема. Сграбчих босото му стъпало, извих го и той тупна на пода и се хвърли към вратата, като пътьом грабна нещо като автомат.

Метнах се отгоре му и той се просна на земята, но отново се опита да изпълзи като гущер навън. Фраснах го здраво в лицето. Вторият ми удар му счупи носа и типът рухна в очакване на броенето.

Изправих се, изскубнах калашника от ръцете му и стоварих приклада в главата му, за да видя дали е забелязал, че е обезоръжен.

Чух нещо отвън, лепнах се за стената отляво на входа и стиснах дръжката на своя М4.

Отвън се възцари тишина. Зачаках. Знаех, че екипът ми ме прикрива отгоре.

— Джон?

— Тук съм. Абдул лежи на прага.

Съекипниците ми влязоха, като прекрачваха проснатия тип.

Нямаше много за казване, освен че типът най-вероятно беше член на Ал Кайда, а не невинен цивилен, и че е заспал на поста си.

Издърпахме го по-далеч от входа и го облегнахме в един ъгъл.

Замо го обискира, докато Бренър го осветяваше с фенерче с червен филтър. Типът имаше 9-милиметров „Браунинг“ и сателитен телефон, а също така счупен нос, сцепена устна и окървавено лице. Преди Бренър да изгаси фенерчето, Кейт го взе и насочи лъча към лицето на пленника. Бива я с физиономиите, дори когато имат нос като камба.