Нелсън Демил - Пантерата

— Набеел — каза тя.

Наистина беше той. Това заслужаваше да се полее. Замо отвори една бутилка и плисна вода в лицето на Набеел, после наля малко между устните му и го шамароса.

Набеел изкашля вода и едва-едва повдигна клепачи.

Нямахме много време за приказки, така че извадих джамбията си и я опрях в гърлото му. Отляво на врата му имаше лепенка, сякаш се беше порязал при бръснене или някой се беше опитал да привлече вниманието му с нож.

— Длъжник си ми за онова кравайче — казах му.

Очите му се фокусираха и в тях се изписа истински ужас. Почувствах се кофти, сякаш аз бях терористът.

— Виж какво, Набеел — казах му. — Можеш да избираш дали да живееш, или да умреш. И под умиране имам предвид, че ще ти резна гърлото като зрял пъпеш. Разбра ли ме?

Той кимна, без да мърда врата си.

— Къде е ал Дервиш?

Набеел се сети какво предстои и каза:

— Моля не убива и аз казва къде той.

— Не, задник, аз казва. Ги ще ми кажеш къде е. Къде?

— Той… той в… магара…

— Пещера — каза Бренър.

— Къде е тази пещера.

— Тук. Близо.

— Можеш ли да си по-конкретен?

— Аз казва… не далеч. Върви… върви към слънце…

— На запад?

— Да. Запад. Вижда къде върви. Нагоре.

Бренър продължи на арабски, после преведе:

— Казва, че ал Дервиш е с двама души. Страж на някаква скала и втори вътре в пещерата.

Да се надяваме, че стражът няма мерник за нощно виждане, макар че най-вероятно имаше. Нищо чудно обаче и той да беше заспал. Ако не спеше, щяхме да го приспим ние.

— Вярваш ли му, че са само двама?

— Скоро ще разберем — отвърна Бренър.

Зададе на Набеел още няколко въпроса на арабски и английски и Набеел заяви, че всъщност никога не бил стъпвал в пещерата, но че входът й е на хълма с характерния връх във формата на корабно платно. Това се връзваше с думите на Алтаир, така че вероятността да е поредната лъжа донякъде намаляваше.

Останах изненадан, че Алтаир и Набеел издават шефа си, и вече започвах да си мисля, че онези, които познават Булус ибн ал Дервиш, не го обичат. Също като някога в Щатите.

— Този тип не трябва ли да докладва за обстановката? — попита Замо.

Бренър преведе въпроса на арабски.

— Казва, че трябва и че е готов да се обади на ал Нумаир още сега.

Всички се съгласихме, че е по-добре Пантерата да не научава от Набеел, че всичко е наред — имаше шанс Набеел да каже кодовата дума за „Опрели са пистолет в главата ми“. Липсата на новини от постовия понякога означава, че лостовият спи.

Набеел се опита да потвърди сделката живот вместо смърт и ни предложи да ни упъти до скривалището на шефа си, но да водиш със себе си враг на тайна мисия никога не е било умно.

Както и да е, ако имахме повече време, с радост щяхме да помъчим Набеел с новината, че приятелчетата му са направени на парчета при срещата с шейх Муса. Да не говорим, че лагерът му е превърнат в място за токсични отпадъци. Освен, това носех снимките на белгийците и с удоволствие бих ги натикал една по една в гърлото му. Но основното при Набеел ал Самад беше, че вече беше престанал да бъде полезен.

Е, беше дошъл моментът, който бихме искали да избегнем. Време бе да се сбогуваме с Набеел.

— Ще го обездвижа и ще му запуша устата — каза Замо.

Всички кимнахме и излязохме от колибата. Секунда по-късно чухме кашлянето на заглушител и Замо излезе от постройката, като вкарваше нов патрон в цевта.

Никой не каза нищо, докато снайперистът мяташе калашника на Набеел на рамо. Продължихме напред.

Кейт забеляза, че клисурата е осеяна с пластмасови капачки и други следи от човешко присъствие, и заключихме, че това е място за срещи, нещо като амфитеатър. Може би тук Пантерата беше окуражавал бойците си. Ако наистина беше така, пещерата му не би трябвало да е далеч.

Излязохме от клисурата и продължихме нагоре. Този път водех аз, но Замо ме следваше отблизо и оглеждаше терена отпред, отстрани и зад нас.

Намирахме се на стотина метра от подножието на високия хълм, където би трябвало да се намира пещерата, и усетих ръката на Замо върху рамото ми. Приклекнах и го погледнах. Той оглеждаше нещо нагоре по склона.

Подаде ми пушката си и посочи като куче птичар. Погледнах в посоката, към която сочеше протегнатата му ръка. Приблизително в средата на склона имаше скала, на която бе седнал мъж в тъмни камуфлажни дрехи и нещо като карабина на колене. Докато се фокусирах върху него, мъжът вдигна оръжието и започна да оглежда терена под себе си. За миг проблесна стъкло на оптичен мерник и двамата със Замо се проснахме зад близката скала.