Нелсън Демил - Пантерата

Бренър се съгласи, но още не беше убеден.

— Въздушният удар може да е причинил свлачища.

— В такъв случай ще вървим пеша. Между другото, скоро ще се стъмни. Обади се на партньора ни и му кажи да настъпи газта.

Бренър се свърза с Хаким по радиостанцията и каза:

— Трябва да увеличим темпото, полковник.

— Скоростта е добра — отвърна Хаким.

— Малко по-бързо — настоя Бренър и прекъсна връзката. — Такива са и йеменската армия, и полицията, и правителството. Прекалено бавни, прекалено предпазливи и винаги идват прекалено късно.

— Не мисля, че Хаким прелива от ентусиазъм — подметнах.

— Защо да не прелива?

— Защото е държавен служител.

— Ние също сме държавни служители — напомни ми Бренър и добави: — Той иска парите. Но не иска да го убият, докато ги спечелва.

— За нас важи същото.

Продължихме по дългия прав път към платото с Крепостта на гарвана, от което започваха възвишенията. От горящата кула продължаваше да се издига пушек.

— Защо подпали сеното? — попитах Замо.

— Защото гори.

— Аха. — Е, край с мечтите на Бък за екзотичното хотелче „Гарвановата крепост на султана“. И край на надеждите за добри отношения между американци и бедуини.

Замислих се какво ли става в наше отсъствие. Не се съмнявах, че Чет е скалъпил добра история за гаф с приятелски огън по джипа, макар че нямаше да му е лесно да я пробута. Единствените, пред които можеше да говори честно, бяха хората от Компанията, които го бяха пратили на операция „Чистка“. И те щяха да му покрият задника, защото Чет беше герой в Лангли, а Бък — във Фоги Ботъм. Новината за инцидента вече беше написана и широката общественост щеше със задоволство да научи, че Булус ибн ал Дервиш, американският предател и архитектът на атаката срещу „Коул“, е бил елиминиран с ракета „Хелфайър“. За съжаление при един отделен, но свързан с операцията инцидент четирима неназовани американци изчезнали безследно в Йемен.

Но както вече споменах, ако се върнеха живи, тези американци щяха да разкажат друга история. Надявах се, че в края й щях да хвърля главата на Пантерата на масата.

Приближавахме подножието на платото и след кратка радиоконференция с Хаким решихме да не минаваме през Крепостта на гарвана, а да продължим напред и да заобиколим платото от север, след което щяхме да навлезем във възвишенията на четирийсет километра западно оттук, недалеч от труднодостъпното място, където бе скрит лагерът на Ал Кайда.

Излязохме от пътя, теренът стана малко по-неравен и джипът на Хаким намали скоростта.

— Надуй му клаксона — казах на Замо.

Бренър предпочете радиостанцията и подкани Хаким да нареди на шофьора си да натиска педала по-енергично.

Пътувахме през сухи ниви и пасища. Всеки път, когато стигахме до каменна ограда, Хаким намираше портата и я разбиваше с бронята си, като освобождаваше стотици кози.

Отне ни цял час да изминем четирийсетте километра в подножието на хълмовете и оттук виждахме как платото продължава още на север, препречвайки пътя ни.

Бренър направи справка с картата и каза:

— Хълмовете стават по-високи и единственият път през тях е шосето между Сана и Мариб, което ще ни отклони от курса. Трябва да навлезем във възвишенията някъде тук… но на картата не виждам никакви пътища или пътеки…

— Рахим ибн Хаям каза, че е стигнал до лагера с кола — напомних му.

— Ако познаваш необозначените пътища, може и да стане — отвърна Бренър. — Аз обаче виждам едни дерета, които може и да се окажат достъпни за коли с четворна предавка.

— Страхотно. — Виждал съм подобно нещо в реклама на джипове. — Да го направим.

Бренър се свърза с Хаким, който спря и всички слязохме, за да обсъдим терена.

Замо също се оправяше добре с картите и дори Кейт беше минала някакъв курс по разчитането им. Аз мога да разчитам картата на метрото и лесно мога да си намеря задника с двете си ръце, но съм пълен невежа по отношение на топографските карти. Приносът ми беше да напомня на А-отбора, че сме видели в лагера коли и че те все някак са стигнали там.

Докато специалистите се съветваха за маршрута, отидох до военния джип да проверя Алтаир, който лежеше под едно одеяло в задното отделение и държеше бутилка вода. Не изглеждаше страхотно, но пък и цветът на кожата му не беше на смъртник и като че ли дишаше нормално.

— Дръж се, старче. Бог те е спасил, за да ни помогнеш да намерим Булус ибн ал Дервиш.

Щом чу името, Алтаир поклати глава.

Върнахме се в колите си и този път поведохме ние. Бренър седна на моето място до Замо и му каза да навлезе в едно плитко дере.