Вал Макдърмид - Владение на мрака

Карен се усмихна сухо, едва забележимо.

— Можете да бъдете сигурен, че ще нося.

Имаше още много резервни патрони, но сега не беше моментът за повече изстрели. Мик Прентис и Гейбриъл Поршъс можеха да почакат.

— Нищо не е приключило, Броуди. Тази история няма да приключи, докато аз не кажа, че е приключила.

Бъдещият бивш Гейбриъл Поршъс нямаше никакви проблеми при влизането в Обединеното кралство. Човекът от имиграционните служби на летището в Единбург прекара паспорта му през електронното устройство, сравни лицето му с онова на снимката и му показа с кимване, че може да премине. Наложи му се да се придържа към старата си идентичност и за наемането на кола. Трудно беше да удържа сблъсъка между минало и бъдеще. Искаше му се да загърби Гейбриъл и всичко, което той бе извършил. Искаше да навлезе чист и необременен в новия си живот. Не искаше никаква връзка с миналия си живот, било то емоционална, психическа или материална. Не искаше да създава възможност за италианските власти да му задават неудобни въпроси. Молеше се дядо му да приеме, че той наистина иска изцяло да загърби миналото си. Едно беше сигурно — нямаше да му се наложи да преувеличава шока и болката, които му бе причинило писмото на баща му.

Трябваше да спре на една бензиностанция, за да попита за пътя към замъка Ротесуел, но в крайна сметка сутринта още не беше превалила, когато той се озова пред внушителните му порти. Спря, слезе от колата и се усмихна в обектива на охранителната камера. Когато по интеркома го попитаха кой е и по каква работа идва, той каза:

— Аз съм Адам Макленън Грант. Това е поводът за идването ми.

Накараха го да чака поне пет минути, преди да отворят външната врата. Първоначално това го подразни. Безпокойството започна да го измъчва непоносимо. После осъзна, че човек взема такива предохранителни мерки единствено когато наистина има какво да се охранява. Затова изчака, после влезе с колата в заграждението между първата и втората порта. Понесе и това, че охранителите го претърсиха. Не възрази, когато претърсиха колата му, помолиха го да отвори сака и раницата си и започнаха да се ровят в тях. Когато най-сетне го пуснаха да мине през вътрешната порта и той видя за първи път онова, което бе изгубил, дъхът му секна.

Караше бавно, за да успее да овладее вълнението си. Така отчаяно се нуждаеше от това ново начало. Никакви провали занапред. Той паркира на чакъла пред входната врата, излезе от колата и се протегна с наслада. Прекалено дълго беше седял. Изпъна рамене, изправи гръб и тръгна към вратата. Когато наближи, тя се отвори. На прага застана жена с пола от туид и вълнен пуловер. Тя неволно притисна ръка към устата си и ахна:

— Божичко!

Той се обърна към нея с най-хубавата си усмивка.

— Здравейте, аз съм Адам.

Протегна ръка. Достатъчно беше да види тази жена, за да прецени строгостта на етикета, който вероятно се спазваше тук.

— Да — отвърна жената. Дисциплината й помогна да надвие вълнението си, тя стисна здраво ръката му, без да я пуска. — Аз съм Сюзън Чарлсън. Аз съм личен асистент на дя… искам да кажа, на сър Бродерик. Това е изключителен шок. Изненада. Като гръм от ясно небе. — Тя се разсмя. — Чуйте ме само какви ги говоря! Обикновено не съм такава. Просто… е, никога не съм предполагала, че ще доживея този ден.

— Разбирам. За мен също беше шок. — Той освободи внимателно ръката си. — Дядо ми у дома ли е?

— Елате с мен.

Тя затвори вратата и го поведе по един коридор.

Благодарение на работата на баща си Гейбриъл беше посещавал някои красиви домове в Италия, но тази къща му се стори напълно чужда. С тези каменни стени и пестелива декорация тя изглеждаше студена и гола. Но реши, че няма да му навреди, ако направи комплимент.

— Прекрасен дом — каза той. — Никога не съм виждал нищо подобно.

— Къде живеете? — попита Сюзън, докато завиваха по друг, дълъг коридор.

— Израснах в Италия. Но имам намерение да се върна към корените си.

Сюзън спря пред тежка дъбова врата, изпъстрена с гвоздеи. Почука и влезе, като направи знак на Адам да я последва. Той възприе съвсем смътно стаята — някакво убежище със стени, покрити с книги. Цялото му внимание беше съсредоточено върху белокосия мъж, застанал край прозореца. Погледът на хлътналите му очи беше непроницаем, лицето му — напълно неподвижно.

— Здравейте, сър — каза Адам. За свое учудване установи, че му е трудно да говори. Неочаквано вълнение се надигна у него и му се наложи да преглътне сълзите си.