Вал Макдърмид - Преследвачът

— Само ако вярваш, че той е убиецът. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Карол, но мисля, че той не е човекът, когото търсим. Прекалено съм уморен, за да ти обяснявам сега всичко, но след като нахвърлям профила си и го проучиш внимателно, ще разбереш защо не съм толкова въодушевен за Стиви Макконъл.

Той се прозя отново и отпусна глава върху ръката си.

— Кога ще можем да го видим? — попита Карол, като се бореше с желанието си да го накара да изплюе камъчето.

— Слушай, остави ми останалата част от деня и до утре сутринта ще имам в общи линии профила за теб. Какво ще кажеш?

— Добре. Да се нуждаеш от нещо друго междувременно?

Тони не отвърна. Карол му хвърли бърз поглед с периферното си зрение и разбра, че е задрямал. Това бе добре донякъде, помисли си тя. После, като се помъчи да се концентрира, пресече града към дома на Тони — старомодна тухлена къща-близнак в тиха уличка на две спирки от университета. Карол подаде глава навън. Бавното плъзгане на колата до окончателното й спиране изобщо не смути Тони, чието дишане бе станало шумно.

Карол разкопча колана си и се наведе към него, за да го разтърси леко. Тони вдигна сепнато глава и се ококори с див поглед. Втренчи се с неразбиращи очи в Карол.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Ти си вече вкъщи. Беше заспал.

Тони разтри очи с юмруци, като мърмореше нещо несвързано. Погледна с мътен поглед Карол и й хвърли сънлива крива усмивка:

— Благодаря, че ме докара.

— Няма проблеми — успокои го Карол, все още завъртяна на мястото си, като болезнено осъзнаваше неговата близост. — Ще ти звънна този следобед и можем да изберем подходящо време, за да се видим утре.

Тони, който вече се бе разбудил, започна да се задушава от клаустрофобия.

— Благодаря отново — каза той и бързо се измъкна, отваряйки вратата на колата, като почти падна на тротоара благодарение на комбинацията от бързина и сънливост.

— Не мога да повярвам, че исках да ме целуне! — каза си Карол, докато го наблюдаваше как отваря портата и се насочва по късата пътечка към къщата. — За бога, какво става с мен?! Първо се отнасях към Дон като квачка към пилците си, а после се заплесвам по експертите по делото. — Видя, че предната врата е отворена, пъхна касета в стереоуредбата и потегли. — Това, от което имам нужда — обясняваше тя на Елвис Костело, — е една хубава почивка.

„Ти предизвикваш, флиртуваш и блестиш със зелените копчета на ризата си“ — припя той в отговор.

— Снощи на практика пъхнахме шампанското в леда. А сега вие ми казвате, че трябва да освободя Макконъл? — пенеше се Крос и клатеше глава с жест на раздразнение — толкова старомодно, че вероятно се е появило още на някоя гръцка ваза. — Какво се е случило, та се промени всичко? Да не сте се натъкнали на желязно алиби, а? Може би е бил с принц Едуард и бодигардовете му?

— Не казвам, че трябва да го пуснем на минутата. Нужно е да го разпитаме по-подробно за познатите му, да проверим представял ли е някого на Гарет Финеган и Адам Скот. И чак след това ще го оставим да си върви. Няма никакви съществени доказателства, Том — обясни Брандън уморено. Липсата на сън бе трансформирала лицето му в сива маска, която идеално би паснала в някой филм на ужасите. Крос, от друга страна, изглеждаше и звучеше така свежо и бодро, като пеленаче, току-що събудено от дрямка.

— Бил е в „Кралицата на сърцата“ онази нощ. Доколкото знаем, убиецът е карал тялото на Дамиен Коноли в багажника на колата си и само е изчакал заведението да затвори. Това може да е била причината да се навърта там.

— Веднага след като съберем достатъчно доказателства, за да получим разрешение за обиск, ще го направим — каза Брандън, не желаейки да признае, че вече е предприел тази незаконна стъпка. Той вече бе помолил сержант Клер Бонър да провери всички квитанции от арести и пътни глоби на Дамиен Коноли заради предполагаемата връзка с Макконъл, но засега тя не бе получила решителната информация, която той знаеше, че се търкаля някъде из компютъра.

— Предполагам, че всичко това е работа на Момчето Чудо — обади се горчиво Крос. — Вероятно психиатърчето е казало, че детството на Макконъл не е било достатъчно щастливо.

Карол стисна зъби. Достатъчно лошо бе, че се чувстваше като муха на стената в битката между титани, за да напомня на шефовете си, че става свидетел на конфликта им.

Брандън се намръщи.

— Наистина се консултирах с доктор Хил и е вярно, че той чувства, на базата на това, което имаме до момента, че Макконъл вероятно не е нашият човек. Но това не е главната причина, заради която смятам, че трябва да го освободим. За мен липсата на доказателства е дяволски по-важен довод, за да го направим.