Вал Макдърмид - Преследвачът

Качих се на каменната пейка и притиснах колене до гърдите си, докато, непознати за мен, сълзите се търкаляха надолу по бузите ми и капваха на грубия камък, като оставяха тъмни петна като кръвта на Адам. Какво им ставаше? Защо не можеха да се отпуснат и да приемат това, което знаех, че желаеха?

Избърсах очите си. Трябваше да направя преживяването ни колкото се може по-богато и съвършено. Дължах го и на двама ни. Време за нови играчки. Адам бе генералната репетиция. Пол щеше да бъде премиерата.

Номерът с колата, която не иска да запали, ми бе послужил добре с Адам, така че реших да го приложа и на Пол. Той действаше безупречно. Преди да направя и три крачки по коридора, домакинът ми дори ме покани да пийнем по напитка, докато чакам пътната помощ да пристигне. Но аз не се поддадох на ласкателствата му. Той бе проиграл своя шанс и сега бе твърде късно да изоставя плановете си.

Когато дойде в съзнание, вече бе завързан с каишите за стола на Юда. Отне ми няколко дни, докато го конструирам, тъй като трябваше да започна от чертежа. Той бе едно от откритията ми в музея на Сан Гиминяно. В тефтера ми имаше само няколко препоръки, но нито една не обясняваше точно как бе конструиран въпросният стол. Но там, в музея, имаха свой собствен действащ стол. Тогава направих няколко снимки, които допълваха и увеличаваха образа на този от каталога на музея. Така, снабден с материали, успях да извадя работния модел на компютъра си.

Това не е машина, която инквизиторите са използвали много, въпреки че не мога да разбера защо. Музеят в Сан Гиминяно предлагаше теория, която, откровено казано, ми звучеше абсурдно. В комбинация с другите описания на картончетата, тази малоумна теория ме убеждаваше, че те са били надписвани от някои ограничени, вманиачени феминисти. Та въпросната теория гласеше следното: „Естествено било по онова време да се използват инструменти за мъчения върху жените като вагиналната круша, която разкъсвала шийката на матката и вагината, и като така наречените «целомъдрени» колани, които разцепвали и превръщали срамните им устни в кървава маса. Използвали се инструменти които откъсвали гръдните им зърна с такава лекота, все едно че откъсвали филтър на цигара. Инквизиторите били толкова изобретателни, защото смятали жените за отделно племе и в действителност те често се оказвали дяволски създания. От друга страна, инструментите за мъчения, прилагани върху мъжете, изобщо не били насочени към половите им органи, въпреки особената чувствителност и нежност на тези области, защото мъчителите се чувствали подсъзнателно свързани с жертвите си и затова всяко осакатяване, причинено върху членовете и тестисите им, било немислимо.“ Ясно е, че драскачът на тези картончета в Сан Гиминяно не е много далеч от изтънчената жестокост на Третия райх.

Моят „стол на Юда“ е сам по себе си шедьовър, ако мога да го нарека така. Състои се от квадратна рамка с четири крака във всеки ъгъл, с дръжки отстрани за ръцете и дебела дъска за облегалка. Много наподобяваше примитивен, дялан стол, като изключим това, че нямаше седалка. Вместо това в празнината, където трябваше да се намира, е прикрепен конусовиден шип с остри зъбци, монтиран за основата на краката чрез здрава дървена подпора. За шиповете използвах един от големите конуси, използвани на тъкачните станове за навиване на памучните прежди. Човек може да ги купи от всеки магазин за сувенири от остарялата индустрия. Обвих го с тънък, податлив меден лист и го затегнах с тънка режеща като бръснач жица, намотана спираловидно около него. Добавих едно мое приспособление към модела от музея на мъченията — шипът ми бе снабден с електричество чрез реостат, което ми позволяваше да прилагам електрошок с различно напрежение. Цялото това нещо е монтирано на пода, за да се избягнат инциденти.

Докато все още бе в безсъзнание, Пол бе закрепен над шипа от здрав ремък, минаващ под мишниците му. Той го държеше привързан за облегалката. Бях завързал също всеки от глезените му за предните крака на стола. Веднага щом отвържех ремъците, той щеше да увисне на собствените си сили, разчитайки на мускулите в прасците и раменете си да го държат далеч от жестокия шип, сложен внимателно точно под ануса му. Тъй като столът бе толкова висок, че само пръстите му можеха да достигат пода, не очаквах той да издържи твърде много.

Очите му отразиха същата паника, която вече бях видял в погледа на Адам. Но той сам си бе виновен за ситуацията, в която бе изпаднал. Казах му го и на него, преди да махна превръзката от устата му.