Вал Макдърмид - Преследвачът

— За мен също. Точно затова се нуждаем от време, за да съберем нещо повече. Трябва да разпитаме ония педали, с които е поркал в понеделник вечер, за да разберем що за птица е. Нужно е да разберем какво крие Макконъл под маската си! — обясни Крос разпалено. — Държим го в ареста по-малко от дванайсет часа, сър. Имаме право да го задържим до полунощ. После можем да го обвиним в нападение и засега да помолим съдията за предварителен арест, което ще ни даде още три дена. Това е всичко, което искам. Дотогава ще е прикован тук. Не можете да кажете „не“ на това, сър. Момчетата направо ще вдигнат ръце.

„Погрешен ход — помисли си Карол. — Дотук се справяше добре, но емоционалният шантаж просто го извади от строя.“

Ушите на Брандън пламнаха.

— Надявам се, никой не мисли да стачкува — каза той с опасна нотка в гласа си.

— Те са много предани, сър, но работят по този случай твърде дълго време без почивка.

Брандън се обърна и се загледа през прозореца към града долу. Инстинктът му подсказваше да освободи Макконъл, след като направят един последен опит да изкопчат от него нещо повече за контактите му. Но той прекрасно осъзнаваше и без неуместните коментари на Крос, че наличието на заподозрян бе вдъхнало нови сили и енергия на екипа, работещ по убийствата. Преди да вземе решение, на вратата се почука.

— Влез! — извика Брандън, като се извъртя и отпусна тежко в креслото си.

На вратата цъфнаха русите къдрици на Кевин Матюс. Приличаше на хлапе, на което са обещали пътуване до Дисниленд.

— Сър, съжалявам, че ви прекъсвам, но току-що получихме доклада от лабораторията за събраните доказателства по убийството на Дамиен Коноли.

— Влез и ни го разкажи — покани го Крос мило.

Кевин пусна една извинителна усмивка и се шмугна през тесния процеп на вратата.

— Един специалист от екипа на криминолозите намерил парче от скъсана кожа, останало върху един пирон на портата. Това е охранявана територия, посетителите не могат просто така да си влизат, затова помислихме, че може да е важно. Очевидно трябва да елиминираме хората, които работят в кръчмата и шофьора за боклука, който наминава там. Както и да е, в крайна сметка излезе, че дворът е бил варосан, а портите боядисани само преди месец, така че не трябваше да преследваме твърде много хора. Освен това всички, които разпитахме, отрекоха да притежават кожена дреха като тази. Затова я занесохме в лабораторията и ги помолихме да я изследват колкото се може по-бързо. Докладът тъкмо пристигна — довърши той и го подаде на Брандън със скоростта на скаут.

Съответният пасаж бе подчертан с жълто. Той се наби веднага в очите му.

„Парчето тъмнокафява кожа е изключително необикновено. Като начало, изглежда, че е някакъв вид еленова кожа. По-важното е, както анализите посочват, че е била обработена в морска вода вместо в специална химическа среда. Знам един-единствен източник на такава кожа: бившия Съветски съюз. Тъй като редовните доставки на точно необходимите химикали трудно се изпълняват, майсторите обработват кожата по старите методи в солена вода. Предполагам, че това парче е дошло от кожено яке, произведено в Русия. Кожа като тази не може да се намери в търговската мрежа на друго място, тъй като качеството й не е достатъчно високо и не може да бъде одобрено от западните държавни стандарти“ — дочете го на глас Брандън и го подхвърли към бюрото на Крос.

— По дяволите! — обади се той. — Не ми казвайте само, че търсим някой Иван!

Четох някъде, че разследванията по убийствата струват милиони лири стерлинги на месец. Когато Пол ми демонстрира същите глупост и фалш като Адам, започнах да осъзнавам, че действията, които налагах, можеха да окажат забележително въздействие върху местните данъци. Не че ми пукаше за няколко допълнителни пенса годишно върху общинските данъци. Това бе малката цена, която плащах за удоволствието, спечелено от сблъсъка ми с тяхното коварство.

Душата ми бе опустошена от измяната на Пол. Точно когато щях да поставя сцената с нашата тържествуваща любов, той ми обърна гръб и избра друг. Нощта, когато той постигна желаната близост, не знам как се добрах до вкъщи. Не мога да си спомня подробности от пътуването. Седях в джипа си пред фермата и беснеех за това, че бе толкова повърхностен. Той се бе провалил. Не можеше да осъзнае, че бях единственият човек, когото той обичаше истински. Яростта ми бе толкова голяма, че загубих физическа координация. В действителност направа се смъкнах от шофьорското място и се заклатушках като пияница към убежището на моята тъмница.