Вал Макдърмид - Преследвачът

— Къде се е дянал шефът сега? — попита Карол уморено, с нотка на раздразнение в гласа.

— Може би е оставил бележка на бюрото? — предположи Мерик.

— А може би е направил нещо умно, като се е замъкнал вкъщи да си легне. Е, това е за тази вечер, Дон. Ще се наложи Макконъл да се притеснява известно време. Ще чуем тежката дума на шефовете утре сутринта. Може би ще успеем да измъкнем разрешително за обиск, след като знаем, че е бил в „Кралицата на сърцата“. А сега изчезвай от погледа ми и отивай да си лягаш, преди твоята Джийн да ме е обвинила, че те отклонявам от правия път. Поспи малко. Не искам да ми се мяркаш преди обяд, а ако главата те боли, остани да лежиш. Това е заповед, сержант! Ясно ли е?

Мерик се ухили.

— Да, мадам, разбрах ви.

Карол остана да го наблюдава, докато се отдалечаваше по коридора. Беше обезпокоена от забавените му движения.

— Дон? — извика тя.

Мерик се обърна с въпросително изражение към нея.

— Вземи такси. За моя сметка. Не искам да целунеш някой стълб и после да ми тежиш на съвестта. И това също е заповед!

Мерик отново се ухили, кимна и изчезна надолу по стълбите.

Карол въздъхна и се спусна надолу по стълбите към временния си кабинет. На бюрото й нямаше никакви съобщения. „Проклет да е Брандън! — помисли си вбесена тя. — И Тони Хил също!“ Брандън трябваше да почака поне докато приключи с разпита на Макконъл. А Тони можеше да остави някакви координати, където да го очаква, за да обсъдят профила. Като си мърмореше под носа, Карол последва Мерик и излезе от сградата. Когато стигна фоайето, полицаят, който седеше на пропуска, извика:

— Следовател Джордан?

Карол се обърна.

— Аз съм. Или поне това, което е останало от мен.

— Господин Брандън остави съобщение за вас, мадам.

Карол се приближи до бюрото и взе плика, който полицаят й подаде. Тя го скъса набързо и измъкна отвътре един лист.

„Карол, гласеше той, взех Тони с мен на малка мисия. След това ще го хвърля до вкъщи. Моля те, ела в офиса ми до десет сутринта. Благодаря ти за всеотдайната работа. Джон Брандън.“

— Страхотно! — промърмори Карол горчиво. После хвърли към полицая уморена усмивка и се пробва: — Предполагам, че не знаете къде са запрашили господин Брандън и доктор Хил?

Той поклати глава.

— Съжалявам, мадам. Нищо не казаха.

— Чудесно! — каза тя саркастично.

„Само се обърни за миг, и те двамата изчезват на секундата да си гонят техни си мъжки работи! Наистина малка мисия! Да успиват друг с тия глупости, не мен!“ — мислеше си Карол ядно, докато крачеше обратно към колата си.

— И трима могат да играят тая игра! — каза тя, като завъртя ключа, за да запали колата.

Тони прехвърли последното списание и го върна на шкафчето за книги, което бе отстрани на леглото.

— Садо-мазото винаги ме е карало да се чувствам малко неприятно — отбеляза той. — А всичко това е особено противно.

Брандън се съгласи. Колекцията на Макконъл от открита порнография се състоеше предимно от списания, натъпкани с лъскави цветни снимки на добре сложени млади мъже, които се измъчваха взаимно и мастурбираха. Няколко бяха дори още по-смущаващи черно-бели кадри, запечатали мъжки двойки, отдадени на краен секс в обкръжението на цял куп садомазохистични съоръжения. Брандън не помнеше да е виждал по-отвратителни „творения“ дори когато го бяха прикачили за половин година към Нравствената полиция.

Седяха на кревата в стаята на Стиви Макконъл. Веднага след като Карол и Мерик бяха напуснали стаята, за да проведат разпита, Брандън бе казал:

— Ще ти бъде ли от полза, ако видиш къде живее Макконъл?

Тони вдигна химикалката си отново и започна да драска върху листа.

— Би могло да ми даде вътрешен поглед за човека. И ако той е убиецът, би могло да има доказателства, които го свързват с престъпленията. Нямам предвид оръжието на престъпленията или нещо подобно. По-скоро някакви сувенири. Снимки, вестникарски изрезки, въобще нещата, за които говорих одеве. Но това е на теория. На практика ти казваш, че нямаме шанс да се сдобием с разрешение за обиск.

Меланхоличното лице на Брандън се озари от странна, почти цинична усмивка.

— Когато имаш заподозрян в ареста, може да се направи нещичко, за да се заобиколят правилата. В играта ли си?

Тони се ухили.

— Изкушен съм — примири се той и последва Брандън надолу по стълбите към килиите. Полицаят, който охраняваше там, бързо пусна романа на Стивън Кинг, в който се бе съсредоточил, и скочи на крака.