Вал Макдърмид - Преследвачът

Явно отегчена, Карол се обади:

— Но тогава вие не сте знаели, че сержант Мерик е полицай, нали? Така че да чуем алибито ви за понеделник вечерта.

Макконъл се отпусна назад в стола и се втренчи в тавана.

— Понеделникът е почивният ми ден — рече той. — Както вече ви казах, момчетата, с които споделям къщата, са във ваканция, така че бях сам. Станах късно, слязох долу до супермаркета да напазарувам, после отидох да плувам. Около шест отбих към автокиното до магистралата, за да гледам новия филм на Клинт Истууд.

Изведнъж той скочи от стола:

— Те ще могат да го потвърдят. Платих с кредитна карта, а цялата им система е компютъризирана. Те могат да докажат, че съм бил там! — заяви той триумфално.

— Те могат да докажат само, че си купил билет — сряза го лаконично Карол. — От киното до къщата на Дамиен Коноли би отнело не повече от половин час по околовръстната магистрала дори ако човек е попаднал в задръстване.

— Мога да ви разкажа целия филм, по дяволите! — извика ядосано Макконъл.

— Могъл си да го гледаш по всяко време, Стиви — каза меко Мерик. — Какво прави след киното?

— Прибрах се вкъщи. Сготвих си пържола с малко зеленчуци. — Макконъл спря и се втренчи в масата. — После ходих до града за около час. Пихме по едно с някои приятели.

Карол се наведе напред, чувствайки неохотата на Макконъл.

— Къде в града? — попита го тя.

Той не отвърна.

Тя се наведе още по-напред, носът й почти докосваше неговия. Гласът й бе спокоен, но леден.

— Ако трябва да лепна физиономията ти на първа страница на „Сентинъл Таймс“ и да изпратя екип във всяка кръчма в града, повярвай ми, няма да се колебая, господин Макконъл. Къде в града?

Макконъл дишаше тежко през носа си.

— „Кралицата на сърцата“ — изплю той камъчето.

Карол се отпусна на стола с доволна усмивка. После стана и се приближи до касетофона.

— Разпитът приключен в три и седемнадесет сутринта — каза тя и го изключи. Хвърли поглед към Макконъл. — Ще се видим пак, господин Макконъл.

— Чакайте за малко! — започна да протестира той, когато и Мерик стана и се насочиха с Карол към вратата. — Кога ще се махна от тук? Нямате никакво право да ме задържате!

Карол се обърна на вратата, усмихна се мило и каза:

— О, имам пълното право, господин Макконъл. Вие бяхте арестуван за нападение, да не го забравяме все пак. Имам двайсет и четири часа да направя живота ти ад, преди да си помисля да те обвиня.

Мерик му хвърли една извинителна усмивка, когато тръгна да напуска стаята по стъпките на Карол.

— Съжалявам, Стиви. Дамата не се шегува.

Той настигна Карол, докато тя се разговаряше със сержанта от охраната, който чакаше да върне Макконъл в килията му.

— Какво мислите, мадам? — попита Мерик, докато слизаха заедно.

Тя се спря и го изгледа критично. Кожата му бе бледа и потъмняла, очите му горяха като от треска.

— Мисля, че трябва да се прибереш вкъщи. Имаш нужда от малко сън, Дон. Приличаш на привидение.

— Не ми обръщайте внимание. Какво ще кажете за Макконъл, мадам?

— Ще видим какво има да каже господин Брандън — отклони тя въпроса и се спусна надолу по стълбите. Мерик креташе след нея.

— Но какво смятате вие, мадам?

— На пръв поглед той може да излезе нашият човек. Няма нищо, подобно на алиби, за понеделник вечер. Собственик е на гимнастически салон, който е бил посещаван и от Гарет Финеган. Познавал е Адам Скот и като капак на всичко, по собствените му признания, е бил в „Кралицата на сърцата“ в понеделник вечерта през последните часове. Изглежда достатъчно силен, за да стоварва и разтоварва телата от кола. Той ни е в ръцете, дори само по обвинение в нарушение на обществения ред и побой. Освен това си пада по садо-мазо. Но всичко това са косвени улики. Все пак не смятам, че имаме сериозни основания, за да получим разрешително за обиск — не спираше да обяснява Карол. — Ами ти какво смяташ, Дон? Какво ти казва интуицията за него?

Завиха надолу по коридора към залата за съвещания в полицейския участък.

— Аз… по някакъв начин ми допада — призна той неохотно. — Не бих могъл да си представя преди това, че ще ми хареса копелето, което очисти всички тези хора. Но после, предполагам, че ще ви се стори налудничава реакция. Осъзнах, че той не е някакво двуглаво чудовище, нали? Имам предвид, че у него трябва да има нещо, което да му позволява да се приближи достатъчно до жертвите, за да си свърши работата. Така че може би все пак това е Стиви Макконъл?

Карол отвори вратата, като се надяваше да открие Брандън и Тони седнали там, заредени с канички кафе и сандвичи от бюфета. Но стаята бе празна.