Вал Макдърмид - Преследвачът

— Той е отчаяно убеден, че е най-добрият.

— Моля?

— Ханди Анди. Той не си пада по лесния избор. Всичките му жертви са във високорискова категория. Местата, където се е отървал от труповете, не са потайни и запустели. Телата са изчистени от възможни отпечатъци и следи. Той смята, че е по-умен от нас и трябва да продължи да го доказва на себе си. Обзалагам се, че следващото тяло ще бъде захвърлено някъде на централно обществено място.

Карол почувства, че я побиха тръпки. Но причината не бе студът.

— Недей да говориш за следващото тяло така, като че ли няма да го пипнем, преди да се случи отново — примоли се тя. — Прекалено потискащо е дори само като си го помислиш.

Карол продължи по една къса тъмна и глуха улица.

— Сега слушай, второто тяло, Пол Гибс, е било открито точно тук. Това е аварийният изход на клуб „Страната на сенките“.

— Достатъчно тъмно е — оплака се Тони, след като се спъна в един кашон.

— Наистина. Предложихме на собственика да сложи лампа дори за личната му безопасност. Просто за да го предпази от нападение в тъмнината, когато заключва през нощта. Но можеш да видиш колко сериозно е приел идеята ни — обясни Карол, ровейки в чантата си, за да открие минифенерчето си. После го щракна и тънкото снопче светлина разкри пред Тони силуета на една проститутка в червена лачена рокля, твърде заета с духателна дейност върху инструмента на един бизнесмен с мътен поглед на прага на аварийния изход.

— Махай се! — изкрещя нарушителят. — Изчезвай, курво!

Карол въздъхна.

— Полиция. Закопчай си дюкяна или те прибирам веднага.

Преди да успее да довърши изречението, проститутката си плю на петите и хукна нагоре по алеята толкова бързо, колкото й позволяваха токчетата с дебелина на пирон. Осъзнавайки, че сега вече не си заслужава да се кара, след като бе изпуснал курвата си, мъжът набързо си закопча панталона и профуча покрай Тони. Когато стигна ъгъла, изкрещя към нея:

— Фригидна кучка!

— Добре ли си? — попита Тони. Искрената му загриженост бе очевидна.

Карол сви рамене.

— Когато започнах работа, наистина се разстройвах, когато отрепки и боклуци като тоя ме обиждаха така. После осъзнах, че не аз, а те имаха проблем.

— Чухме теорията. А как действа на практика?

Тя направи гримаса.

— Понякога се прибирам вкъщи и кисна под душа около двайсет минути и все още не се чувствам чиста.

— Знам точно какво имаш предвид. Някои от обърканите глави, в които ми се налага да се ровя, ми оставят усещането, че никога няма да имам отново нормална връзка с друго човешко същество — сподели Тони и се обърна, защото не искаше лицето му да го издаде. — Значи тук сте открили Пол?

Карол мръдна напред и застана до него. Освети с фенерчето вратата.

— Лежеше там с няколко чувала боклуци, хвърлени около него така, че не бил видян веднага. Съдейки по презервативите наоколо, работещите момичета очевидно здравата са се чукали цяла нощ в съседство с един труп.

— Предполагам, че си говорила с тях?

— Да. Прибрахме ги всичките. Тази, която офейка със скоростта на бит педераст, когато я осветих, използва това място почти всяка нощ. Твърди, че е имала един клиент някъде около четири сутринта. Знае, че е било така, защото тоя тип й е редовен клиент и се измъква в края на смяната си от печатницата за вкъщи винаги по това време. Както и да е, имала е намерение да го домъкне тук, разбира се, но по пътя насам видяла кола — въздъхна Карол. — Мислехме, че ни бъзика, защото си спомни марката, модела и номера на колата, които съвпадали с тези на собствената й къща. „2-4-9“.

— Не ми казвай. Нека позная. Колата е била на Пол Гибс.

— Улучи право в десетката.

Настоятелният сигнал на пейджъра на Карол се вряза в разговора им като детски плач.

— Трябва да намеря телефон — каза Карол.

— Какво става?

— Нещо, в което винаги можеш да си сигурен — каза Карол и се забърза обратно надолу по алеята. — Новините никога не са добри.

— Вижте, казах ви всичко, което знам. Просто срещнах това момче, Дон, в „Дупката“. Бяхме тръгнали на по чаша чай, когато изведнъж чухме стъпки и Дон рухна на земята, като че ли Вини Джоунс току-що го бе тръшнал. Обърнах се и видях оня натрапник от клуба с тухла в ръка. Затова като съвестен гражданин го арестувах, като му сложих белезници. Точно тогава се изсипа цяла тълпа от вашите момчета и ето, че се оказах тук — довърши Стиви Макконъл и разпери ръце пред себе си. — Трябваше да ме похвалите, а не да ми прилагате разпит с насилие.