Вал Макдърмид - Преследвачът

Брандън затвори за момент очи и после каза нервно:

— Не знаем със сигурност, Карол.

— Но даже и да го е хванала, той е много умен. Ако някой изобщо може да се измъкне от такива неприятности, като успява с приказки, това е само Тони — допълни Мерик.

— Няма смисъл да гадаем повече — каза рязко Карол. — Къде, по дяволите, е тази ферма „Старт Хил“? И колко бързо можем да стигнем там?

Тони се огледа отчаяно. Закачалката с ножовете висеше от лявата му страна, но бе невъзможно високо. Докато Анджелика се изправи на колене, той се покатери на каменната пейка и протегна ръце нагоре. Дланта му пипна една от дръжките, когато тя успя да се изправи на крака и се хвърли към него, като все още мучеше като крава, загубила телето си…

Тежестта й и внезапното нападение наклониха Тони назад от пейката. Ръцете й стиснаха гърлото му с такава сила, че пред очите му започнаха да играят бели кръгове. Точно когато вече си мислеше, че с него е свършено, усети топлата, лепкава струйка кръв по корема си и смъртоносната хватка на Анджелика стана изведнъж слаба като мокър вестник.

Преди да успее да разбере напълно какво става, Тони чу стъпки, спускащи се надолу по каменните стъпала. Като налудничаво видение, дошло от рая, Дон Мерик се появи на вратата, бързо последван от Джон Брандън. Челюстта му увисна при вида на драматичната картина пред него.

— По дяволите! — едва си пое дъх той.

Карол се набута между двамата мъже и погледна ужасната касапница пред себе си. Умът й не го побираше.

— Вие май не си давахте много зор — едва продума Тони.

Последното нещо, което чу, преди да припадне, бе собственият му истеричен смях.

Карол бутна вратата на вътрешното отделение. Тони бе потънал между куп възглавници. Лявата страна на лицето му бе подута и натъртена.

— Здрасти! — поздрави я той и пусна една бледа усмивка, най-доброто, което можеше да постигне без твърде много болка. — Хайде, влизай.

Карол затвори вратата след себе си и седна на един стол до леглото му.

— Донесох ти това-онова — каза тя и остави найлоновата торбичка и един запечатан плик върху завивките.

Тони се протегна към торбата. На Карол й се сви стомаха при вида на гривната от натъртвания и охлузвания около възпалените му китки. Той измъкна един брой „Ескуайър“, кутийка „Аква Либра“, кутия шамфъстък и един том от Дашиъл Хамет.

— Благодаря! — каза Тони, изненадан колко много нейният вкус съвпадаше с неговия.

— Не бях сигурна какво ще ти хареса — обясни тя отбранително.

— Значи тогава си добра познавачка. Съвършеният офицер за специалния екип.

— Трябва да свалим летвата малко. Надценяваш ме — отвърна Карол горчиво.

Тони поклати глава.

— Джон Брандън беше одеве тук. Разказа ми как си се справила с всичко това, въпреки недоверието и скептицизма на останалите. Не виждам как би могла да го направиш по-бързо.

— Трябваше да се досетя по-рано, че ти не би се запилял нанякъде в такъв критичен момент. Не разбираш ли! Трябваше да осъзная веднага, щом видях профила ти, че ти би могъл да бъдеш следващата цел, и веднага да предприема стъпки да те защитя.

— Глупости, Карол. Ако някой трябваше да схване този момент, това бях само аз. Ти свърши изключително добра работа.

— Не. Ако бях в час, щяхме да стигнем навреме там, за да те спасим от… от това, което си направил сам.

Тони въздъхна.

— Искаш да кажеш, че можехте да спасите живота на Анджелика? И за какво? За да прекара с години в отлично охранявани психиатрии? Погледни го откъм хубавата му страна, Карол. Спести на държавата цяло състояние. Няма да има скъпи процеси, години по затворите и лечение, за което да се плаща. По дяволите, те сигурно дори трябва да ти дадат медал!

— Нямам предвид това, Тони. Исках да кажа, че не трябваше да живееш с мисълта, че си убил човек.

— Е, тук си права. Не мога да се преструвам, че това е идеалният резултат от цялата история, но ще се науча да живея и с това чувство. — Отново се напъна да се усмихне. — Не ме разбирай погрешно, но първото, което ще направя, когато мога отново да ходя, е да изляза и да ти купя нов шлифер. Всеки път, когато погледна твоя, изпитвам желание да изкрещя.

— Защо? — намръщи се Карол изненадано.

— Не знаеш ли? Тя носеше същия шлифер, когато цъфна на вратата ми. По този начин, ако евентуално бе оставила някъде нишка, експертите ще кажат, че е дошла от теб.

— Страхотно! — подхвърли Карол иронично. — Как са глезените ти между другото?