Вал Макдърмид - Преследвачът

„… Другият възможен сценарий е някой невинен човек да бъде обвинен за убийствата. Това би било такава обида за самолюбието му, че може да го накара да извърши следващото си убийство преди планирания ден.“

— Сър, трябва да действаме по тази следа веднага!

Ръката на Брандън бе вече върху телефона, преди Карол да успее да каже последното си изречение.

Входната врата водеше направо към къщата. Надолу по стълбите обстановката просто не можеше да има по-нормален вид. Малкият хол бе обзаведен скромно, но уютно, с две кожени канапета и едно кресло, облицовано в приятно зелен нюанс. Имаше телевизор, видео, средно скъпа стереоуредба, а до тях малка масичка с натрупани под нея списания „Ел“. Два плаката на бели китове в океана висяха на стената. Единствената полица за книги съдържаше подбрана научна фантастика и няколко романа на Джаки Колинс. Карол, Мерик и Брандън се движеха предпазливо из стаята, минаха под стълбището и влязоха в кухнята. Тя бе педантично лъсната, като образцова аптека. Всичко бе чисто и подредено на мястото си. На стелажа за сушене на съдовете видяха една чаша, една чиния, една вилица и един нож.

Като следваха Брандън, който ги водеше напред, те се изкачиха по тясното стълбище, построено между двете стаи на първия етаж. Първата спалня беше изцяло в розово и приличаше на ягодов млечен шейк. Дори облицованата с дантела тоалетка беше розова.

— Барбара Картланд направо пасти да яде! — промърмори Мерик.

Брандън отвори гардероба и огледа купищата женски дрехи. Карол се зае с чекмеджетата от високия розов скрин, като ги инспектираше от горе на долу. Те не съдържаха нищо интересно или по-обезпокоително от отбран комплект предизвикателно бельо, повечето от червен сатен.

Мерик пръв откри задната част на спалнята. Още щом отвори стаята, той вече знаеше, че този път никой нямаше да надава вой по вестниците за липса на веществени доказателства.

— Сър? — извика той. — Мисля, че го пипнахме!

Стаята беше подредена и обзаведена като офис. Имаше едно голямо бюро, на което бяха разположени компютър и подбрани периферни устройства. Не можеха да разпознаят нито едно от тях. От едната страна имаше телефон, свързан с доста сложен касетофон. От другата — малък видеопулт. Една количка вместваше телевизора и видеото, и двете последна дума на техниката, най-добрите модели. Етажерките обточваха две от стените. Отрупани бяха с компютърни игри, видеокасети, аудиокасети и компютърни дискове. Всички кутийки бяха прецизно облепени с етикети, надписани с главни букви. Единственият чужд предмет, който не се връзваше с обстановката, бе кожен стол, който се разпускаше почти до легнало положение, като шезлонг.

— Бинго! — извика Брандън. — Добра работа, Карол!

— От къде, по дяволите, да започнем! — попита Мерик.

— Знае ли някой от вас да работи на компютър? — попита Брандън.

— Мисля, че по-добре да оставим тая част на експертите от отдела — предложи Карол. — Може да е програмиран да изтрие информацията, ако някой друг се опита да проникне в него.

— Добре. Дон, ти прегледай кутиите и чекмеджетата. Аз ще се заема с видеокасетите, а ти Карол — с аудиокасетите.

Тя се приближи до етажерката. Първите десетина, изглежда, бяха с музика, от Лайза Минели до „Ю Ту“. Следващите десетина бяха отбелязани със знака АС и номерирани от едно до дванадесет. Четиринайсетата имаше етикет ПГ, а петнайсетата — ГФ. Следващата, осемнайсетата, бе със символи ДК, а шестнайсетата с АХ. Карол грабна първата касета АХ и със свито сърце я пъхна в касетофона. Сложи слушалките на главата си и ги включи отзад в уреда. После го пусна. Чу телефонен звук. А после един глас, толкова познат, че щеше за малко да се разплаче.

— Да? — попита Тони. Гласът му бе по-нисък по телефона.

— Здравей, Антъни! — един глас, който не й беше много чужд.

— Кой е на телефона?

Самодоволно дрезгаво кикотене. Твърде секси.

— Никога няма да познаеш! Дори и след хиляди години.

„Пипнах те!“ — помисли си Карол, разяждана от мрачното предчувствие. Разбира се, това бе гласът на телефонния секретар на Тони.

— Добре, кажи ми тогава! — попита Тони. В тона му се четеше любопитство, приятелско доверие и готовност да се включи в играта.

— Каква искаш да бъда?

— Това някакъв майтап ли е? — попита Тони.

— Никога през живота си не съм била по-сериозна. Тук съм, за да осъществя мечтите ти. Аз съм жената от твоите фантазии, Антъни. Ще бъда твоята телефонна любовница.