Вал Макдърмид: Преследвачът

— Страхувам се, че без доказателства не можем да направим кой знае колко — отвърна Карол със съчувствие. — Напълно ли сте сигурна, че госпожица Торп живее сама?

— Никой не би се прежалил да живее с такава грозна крава като нея! Дори никой не идваше при нея, което не е чудно, като се има предвид, че изглежда сякаш я е влачило течението.

— Случайно да знаете каква кола кара?

— Някаква от ония гъзарските джипове. Питам, кой нормален човек се нуждае от такъв габаритен джип посред Брадфийлд?! В крайна сметка не живеем в някоя ферма я!

— А да знаете къде работи?

— Не знам и не ме интересува! — Тя хвърли поглед към часовника си. — Сега, ако нямаш нищо против, ще изчезвам, за да не изпусна сериала.

Карол все още стоеше на вратата, когато Бет Гудисън затвори под носа й. В главата й започваше да се оформя едно неприятно подозрение. Преди да провери и номер десет, пейджърът й сигнализира настойчиво. „Обади се на Дон на улица «Скаргил». Изключително спешно!“, прочете тя изписаното.

— Морис! — извика тя колегата си. — Закарай ме до някой телефон! Бързо!

„Каквото и да става на улица «Грегъри», то можеше да почака. Дон очевидно не може“ — помисли си тя.

Изтощен, Тони бе потънал в някаква кошмарна делириумна дрямка. Ледената вода, която го обля през лицето, го хвърли изведнъж в другата крайност и той дойде в съзнание — истинска агония за него. Вдигна сепнато глава, което му причини невероятна болка.

— Ооо — изстена той.

— Спокойно! — сряза го Анджелика.

— Прав бях, нали? — едва продума Тони през залепналите си устни. — Имала си време да го обмислиш и знаеш, че съм прав. Искаш убийствата да спрат. Те е трябвало да умрат. Заслужавали са го. Разочаровали са те, изневерили са ти. Но всичко това сега може да се промени. С мен ще бъде различно, защото аз те обичам!

Скованата маска на лицето й се смъкна пред очите му, ставайки по-мека и нежна. Тя му се усмихна.

— Знаеш ли, никога не съм си падала само по секса. Можех да го получавам, когато си поискам. Мъжете ми плащаха за това. Плащаха много пари за секс. Ако те интересува, точно така събрах парите за операцията. Те винаги са ме желаели! — Гласът й бе пълен с някаква странна смесица от гордост и гняв.

— Виждам защо е било така — излъга Тони и докара на лицето си изражение, което се надяваше да наподобява поне малко страст и възхищение. — Но това, което ти винаги си желала всъщност, е било любовта, нали? Копняла си за нещо повече от гол секс по улиците, лишен от чувства, или телефонен секс без зрителен контакт. Господи, ти заслужаваш да бъдеш обичана! Наистина! Именно това мога да ти дам аз, Анджелика. Любовта не е само физическо привличане, въпреки че бог ми е свидетел, ти наистина си невероятно привлекателна. Любовта е също уважение, възхищение, очарование от някого. А аз изпитвам всичко това към теб. Анджелика, можеш да имаш това, което винаги си желала. Можеш да го имаш с мен.

Недоверието беше ясно изписано по лицето й. Тони можеше да види как част от нея отчаяно искаше да му повярва, да избяга в света на нормалните връзки. Но тази част трябваше да се пребори с другата, която имаше толкова ниско ниво на самоуважение, та се съмняваше и изобщо не можеше да си представи, че някой, който заслужава да бъде обичан, би искал да я обича. А най-същественото от всичко бе подозрението й, което я държеше нащрек, да не би да бъде уловена в клопка.

— Как бихме могли? — попита тя грубо. — Ако не се лъжа, точно ти ме преследваше. В крайна сметка ти си от отбора на полицията. И играеш за тях.

Тони поклати отрицателно глава.

— Това беше, преди да разбера, че ти си същата жена, в която се влюбих по телефона. Анджелика, повярвай ми, любовта е единственото чувство, заради което мога да пренебрегна и служебните си задължения. Да, работих за полицията, но аз не съм от тях.

— Ти си като фурнаджийска лопата. Днес с тия, утре с ония. Ти си се опитвал да ме пипнеш, Антъни, за да ме вкараш в панделата. И очакваш да ти повярвам?! Трябва да ме смяташ за пълна глупачка!

— Точно обратното. Ако ще говорим за глупаци, това са ония от полицията. Повечето от тях са толкова праволинейни, ограничени и повърхностни фанатици, че един психолог не може да задържи интереса им повече от пет минути. Наистина нямам нищо общо с тях — спореше той отчаяно.

Тя поклати глава по-скоро със съжаление, отколкото с гняв.

— Работиш за Министерството на вътрешните работи. През цялата си кариера си се занимавал със залавянето и лечението на серийни убийци. И очакваш от мен да ти повярвам, че изведнъж си си променил принципите и си станал лоялен към мен? Хайде, Антъни, няма да се вържа на такива глупости!