Вал Макдърмид - Преследвачът

Анджелика поклати яростно глава, сякаш не можеше да опровергае миналото.

— Боклуци! Те ме разочароваха! Не са ме пренебрегнали, а ми изневериха!

— Разкажи ми това — каза Тони меко, като се молеше отработените му с мъка техники да не го провалят точно сега. — Разкажи ми, моля те!

— Защо трябва да го правя? — изкрещя тя, пристъпи напред и му заби такъв шамар, че устата му се разкървави. — Ти не си по-добър от тях! Какво ще каже за оная курва?! Оная руса кучка, с която пиеше шибаното вино?

Тони преглътна топлата, солена кръв, която пълнеше устата му.

— Имаш предвид Карол Джордан? — попита той наивно, за да печели време. Чудеше се отчаяно как да се измъкне от създалата се ситуация. Трябваше ли да я излъже, или да каже истината?

— Знаеш много добре кого имам предвид. Знам, че си бил с нея, не се опитвай да ме лъжеш! — изсъска тя, като вдигна отново ръка. — Ти, лицемерно, невярно копеле! — Вторият път така го зашлеви през лицето, че вратът му изскърца от силата.

От очите му неволно бликнаха сълзи от болката. Истината нямаше да свърши работа, реши Тони. Щеше да му спечели само повече наказания. Като се молеше да може да лъже убедително, той се обърна към нея:

— Анджелика, тя беше просто една бройка. Само начин да се разнообразя. Нищо повече от една креватна история. Ти така ме възбуждаше с твоите телефонни обаждания! Никога не знаех кога щеше да се обадиш отново и дали щеше изобщо да се обадиш! — Остави ядът да обземе гласа му и продължи: — Аз те желаех, а ти не ми казваше как мога да се свържа с теб! Анджелика, разбери, че положението ми беше същото, както твоето с другите! Запълвах времето, чакайки равностоен партньор. Не ми казвай, че можеш да повярваш, че едно ченге би могло да осъществи фантазиите ми, нали? Знаела си, защото ти също си била с ченге.

Анджелика отстъпи назад с шокирана физиономия. Усетил, че бе направил някакъв пробив, Тони продължи да я залива с думи.

— С теб бяхме различни. Ти и аз. Те не ни заслужаваха. Но ние сме нещо по-специално. Трябва да си го разбрала от телефонните разговори. Не чувстваш ли, че ние притежаваме нещо изключително? Че този път ще е по-различно? Та не искаш ли точно това? Никога не си желала убийствата! Не истински! Убийствата са се случили само защото те не са те заслужавали, защото са те разочаровали. Единственото, което винаги си търсела, е достоен партньор. Ти искаш любов! Анджелика, това, което си търсила цял живот, съм аз!

Известно време тя го гледаше втренчено, с широко отворени очи и увиснала от изненада долна челюст. Но после объркването й премина така явно, както красноречивото кимване „хайде“, когато някоя проститутка те подкарва.

— Не използвай тази дума пред мен, жалък помияр! — изкрещя тя, побесняла. — Не я споменавай никога, по дяволите!

Гласът й се бе превърнал в нисък, гърлен писък. Най-неочаквано тя се завъртя на токчетата си и хукна вън от помещението. Той чуваше тропането им по стълбите нагоре.

— Аз те обичам, Анджелика! — изкрещя той отчаяно след бягащите й стъпки. — Обичам те!

Карол и Морис стояха на прага на малка къщичка с тераса на улица „Грегъри“. Не беше необходимо да е психолог, за да разбере езика на тялото му. На Морис просто му бе писнало да го влачи като шлифер в жегата, в преследване на налудничавите й подозрения.

— Трябва да са на работа — отбеляза той след четвъртото натискане на звънеца.

— Така изглежда…

— Ще се върнем ли по-късно?

— Нека пообиколим наоколо. Да видим някой от съседите. Може би ще ни кажат кога Торп се връщат от работа.

Морис имаше вид, като че ли би предпочел да е в охранителен кордон на студентска демонстрация.

— Да, мадам — съгласи се той отегчено.

— Ти мини от другата страна на улицата, аз ще пробвам отсам.

Карол го наблюдаваше как се мъкне през платното, толкова уморено, като че ли беше миньор в края на работната си смяна. Поклати отчаяно глава, въздъхна и насочи вниманието си към номер дванайсет. Това тук много повече се приближаваше до територията, която Тони бе описал като възможна за техния убиец. Мисълта за него само я вбеси още повече. „Къде, по дяволите, си се запилял?“ Наистина се нуждаеше от съдействието му точно днес. И от малко подкрепа на идеята й, която, както изглежда, всички останали смятаха за пълна загуба на време. Не можеше да избере по-лош момент да се покрие. А това беше непростимо. Поне да си беше направил труда да звънне на секретарката си, а не да я остави да приема обажданията и да се извинява от негово име.