Вал Макдърмид - Преследвачът

На номер дванайсет липсваше звънец на вратата, затова Карол почука на солидното дърво. Жената, която отвори, приличаше на карикатура, излязла от сапунена опера. Около четиридесетгодишна. Гримът й обаче би бил прекалено крещящ за вечеря в Лос Анджелис, да не говорим пък за ранния следобед в една затънтена уличка на Брадфийлд. Боядисаната й платиненоруса коса бе прибрана високо на главата й в килнато настрани кокче. Облечена беше в тесен черен пуловер с дълбоко деколте, което разкриваше част от набръчканата кожа; яркосиньо клинче, бели обувки на токчета и тънка златна верижка на глезена. Една цигара беше увиснала на ъгълчето на устата й.

— Какво има, моето момиче? — попита тя носово.

— Извинявайте, че ви безпокоя — започна Карол, като показа служебната си карта, — следовател Карол Джордан от полицията в Брадфийлд. Опитвам се да открия съседите ви на номер четиринайсет, семейство Торп, но, изглежда, няма никой вкъщи. Чудех се дали случайно не знаете по кое време се връщат от работа?

Жената сви рамене.

— Един господ знае! Тая крава се прибира и излиза по всяко време на денонощието.

— А господин Торп?

— Какъв господин Торп? Няма никакъв господин Торп в съседство, мила! — Тя се изсмя дрезгаво. — Ясно е като бял ден тогава, че не си я виждала. Мъжът, който се ожени за тая грозна крава, сигурно ще трябва да е сляп и голям задръстеняк. И за какво я търсите?

— Просто рутинно разследване.

Жената изсумтя.

— Не ми ги разправяйте тия на мен! Гледала съм достатъчно серии от „Законът“, за да знам, че нямат навика да изпращат следователи на рутинна проверка. Въпрос на време е да тикнете тая крава зад решетките, ако питате мен!

— Защо мислите така, госпожо…

— Гудисън. Бет Гудисън. Като Бет Дейвис. Защото е грозна, необщителна. За това!

Карол се усмихна.

— Опасявам се, че това не е престъпление, госпожо Гудисън.

— Не. Но убийството е, нали? — ухили се тя триумфално.

Карол преглътна, надявайки се въздействието от думите да не е било толкова очевидно, колкото осезаемо.

— Това е много сериозно обвинение.

Бет Гудисън дръпна за последен път от цигарата си и майсторски изпрати фаса в канала.

— Радвам се, че ти си на същото мнение. Това е вече нещо повече. Колегите ти от участъка „Мурсайд“ не си мръднаха и пръста.

— Съжалявам, че сте се почувствали пренебрегната от колегите ми — отвърна Карол със загрижен тон. — Може би все пак ще успеете да ми кажете какво се е случило?

„Моля те, Господи, дано това не излезе както в случая с йоркширския убиец, когато най-добрият му приятел казал на полицията, че го подозира, но никой не му обърнал внимание!“, помисли си Карол.

— Принс, за него говоря.

В първия момент Карол си представи дребната американска рок звезда, захвърлена на някоя тераса в задния двор. Като се опомни, попита:

— Принс?

— Нашата немска овчарка. Анджелика Торп вечно се оплакваше от кучето. А нямаше никакви основания. Животното само й правеше услуга. То ни известяваше за всеки, който приближеше двора ни. В противен случай щеше да й се наложи да плати цяло състояние за алармена система против крадци, не по-ефикасна, колкото и кучето. После, един ден преди няколко месеца… мисля, че беше през август, ако не се лъжа, уикенда преди празника, той изчезна. Ние с Кол се връщахме от работа, когато открихме, че от Принс няма и следа. Няма никакъв начин той да се е измъкнал от двора, а и би довършил всеки, който се осмели да прекрачи портата. Има само един начин, по който може да е изчезнал. И той е, ако Принс е бил убит — довърши госпожа Гудисън, като мушна показалец към Карол, за да подчертае разказа си. — Отровила е горкото животно и после се е отървала от тялото, така че да няма никакви доказателства. Тя е убийца!

В обикновена ситуация Карол би хукнала точно в обратната посока, за да избегне този разговор, но сега преследваше Ханди Анди и всичко странно можеше да се окаже следата, за която да се хванат.

— От къде сте сигурна, че е била госпожица Торп?

— Стечение на обстоятелствата. Тя беше единствената, която някога се е оплаквала от него. Денят, в който Принс изчезна, и аз, и Кол бяхме на работа, но тя си беше у дома цял ден. Знам го като сигурен факт, защото тази седмица тя излизаше по нощите. А когато на другия ден й почукахме, за да я попитаме дали знае нещо за изчезването на кучето, тя само се усмихна нагло с грозната си мутра. Веднага разбрах, че е тя — каза госпожа Гудисън категорично. — И така, какво възнамерявате да правите?