Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Тя мълчаливо изяде още един пържен картоф и си допи кафето.

— Защо тогава искаш да се промъкнеш във влака, ако си убеден, че той ще предизвика дерайлирането му? — погледна го озадачено тя. — Не разбирам.

— Нали твърдеше, че няма да го направи, не може.

— Вече съм по-малко убедена.

— Сега ще има пътници, ще го обвинят. Всички измислици около този човек ще докажат правотата на О’Мали. С влака стрела не бива да се случи това, което е замислено да стане.

— Опитваш се да ме впечатлиш — отбеляза тя с усмивка.

— И успявам ли? — поинтересува се Тайлър.

12 часа

Някои наричаха централното депо „Раритан“, други — Червен корен на името на поточето, което минаваше през него, трети — Ню Брънзуик или Едисън — по името на най-близките градчета. Представляваше огромно пространство от някогашни мочурища, погълнати от индустриална Америка, където десетки разклонения се отделяха от основните линии, наподобяващи игличките по клонка на вечнозелено растение.

Без да е сигурен кой контролира километричното трасе сега, Алварес вдигна телефонната слушалка, убеден, че ще открие скоростния влак там. Измамата бе твърде елементарна и не би успял да я осъществи без предварителното проучване в централата на корпорацията, откъдето си набави необходимите телефонни номера. Звънна на прекия телефон, където работеха хората по проекта на влака стрела и обясни, че е докарал в депо „Метучен“ камион с манекени, а никой не иска да му се разпише за тях.

— Защото са предназначени да бъдат доставени в „Раритан“ — осведоми го жената неодобрително.

Помоли го да изчака, за да провери отново. Алварес изчака няколко секунди преди да затвори, а новото място записа с химикалка върху дланта си.

Измъкна се от „Медоус“ с тактика, каквато предпочиташе да не прилага. Времето обаче имаше съществено значение и не му позволяваше да изчаква още една смяна на работниците. Затова остави запалена цигара, която да послужи за фитил и да възпламени сигналния огън, който постави между два вагона. Докато пламне сигналът, Алварес прекоси половината депо. Благодарение на последвалия хаос, метна раницата на гръб и се изниза бързо през вратата на депото.

Сега, застанал на студа пред закусвалнята „Еърстрийм“ на Път №1 в Едисън, на Алварес му предстоеше да извърви пеша около километър и половина, за да стигне до „Раритан“. До пробния пуск на влака стрела оставаха дванайсет часа. Алварес се чувстваше притиснат от времето. Заради находчивостта на О’Мали загуби почти половин ден. И нещо още по-лошо: раницата не беше скрита под някой вагон, а на гърба му. Беше изключено да позволи да проверяват съдържанието й, затова се налагаше да влезе в „Раритан“ незабелязано. При необходимост щеше да пълзи. Наближаваше обаче да се зазори и трябваше да бърза.

За щастие софтуерът с картите на неговия лаптоп очерта по кой маршрут да стигне желания Път №1 и в четири сутринта Алварес влезе от южната страна в огромния комплекс „Раритан“.

Да четеш карта и да видиш над петдесет половинкилометрови жп линии са две съвършено различни неща. Зимното слънце започваше да осветява утринното небе, а чайките летяха безцелно над остров Краб и река Раритан. Алварес се огледа и видя сто и петдесетте акра, пълни с празни пътнически вагони; колелата на някои почти се бяха сраснали с линиите от дългата неподвижност, прозорците им — изпочупени и надраскани с графити. Мъртви плевели се подаваха през навалелия миналата седмица сняг.

Безжизнената светлина на електрическите крушки се отразяваше в ниските облаци и той усети как умората го напуска. Напъха раницата под ръждясал вагон и си отбеляза мястото. Пръстите му бяха замръзнали; студът щипеше бузите му. Беше облечен в униформа, със закрепен върху джоба бадж. Стегна се, осъзнавайки ясно колко е важно да се държи подобаващо — леко враждебно, хладно и уморено. Нямаше да му е трудно да го постигне.

Чу далечно боботене на генератор и разбра без никакво съмнение, че е открил влака стрела. Кой друг ще бъде тук на това забравено от бога място в четири сутринта?

Нищо не бе в състояние да го спре сега; или поне се надяваше да е така.

11 часа

Скрит в сянката на плесенясал фургон, Алварес се питаше дали униформата е преимущество, или го товари с повече отговорност. За разлика от депо „Медоус“, където униформата му помогна да се слее, „Раритан“ се охраняваше от по-малко пазачи.

Нямаше как да се сбърка влакът стрела. Японският локомотив излъчваше елегантност, космическа аеродинамика и дори сексапил. Петте вагона — локомотив, два пътнически и два вагон-ресторанта — представляваха половината от истинската му дължина. Разликата смути Алварес. Планът му бе изработен за по-дълъг влак. Допускаше, че от съображения за сигурност О’Мали ще прикачи пътническите вагони незабелязано между „Раритан“ и „Медоус“. Вълнуваше го дали четирите вагона, оставени в „Медоус“, ще бъдат включени в композицията преди пристигането й на „Пен Стейшън“. Алварес се надяваше това да стане, защото НКТС изискваше минимум девет вагона за историческото изпитание. Реши да заложи на този вариант. Следователно двата вагон-ресторанта, сега последни, по време на пробния пробег щяха да се окажат в средата на влака.