Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

В 3:58 следобед в четвъртък, 18 декември, ранният зимен залез обгръщаше с мъглив здрач жп депо „Медоус“. Именно заради този здрач и защото в него очите трудно различават детайлите, Алварес избра времето, когато новата смяна застъпва в четири следобед. Ако имаше някакъв шанс да се промъкне през входа, беше точно сега.

След многократни опити да влезе в добре охраняваното депо, накрая реши за уместно да използва измама, а не предпазливост. Знаеше, че всички пристигащи влакове се претърсват щателно. Бе рискувал да остави раницата в един от тези влакове, но не би рискувал живота си. Едно е да скриеш малка черна раница, съвсем друго — цял човек.

Изглеждаше по-малко вероятно да събуди нечие подозрение, ако при застъпването на новата смяна в студената зимна вечер се престори на дежурен от охраната. В негова полза беше и фактът, че по указание на О’Мали заради работещите извънредно, депото се охраняваше през цялото денонощие от дузина охранители — три пъти повече от обикновено. Колкото са повече, толкова по-весело и толкова по-лесно за Алварес да се слее с тях. Смешното беше, че при по-малоброен състав щяха да открият по-лесно натрапника.

Застанал в алеята срещу входа на депото, Алварес свали ципа на купеното от Армията на спасението черно найлоново яке, което бе облякъл върху тъмносинята униформа на охранител. Заедно с баджа, тя щеше да му осигури влизането вътре.

Алварес остави якето разкопчано, та баджът да се вижда. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. В следващите няколко минути дванайсет охранители щяха да си тръгнат за вкъщи, а тринайсет щяха да ги сменят. В червена метална туристическа кутия бе сложил сандвич с риба тон, кока-кола и малък пакет чипс, а в метален термос — кафе „Блу Маунтин“, може би единствената улика, разкриваща неговата истинска самоличност.

Ако нещо се обърка, разполагаше с резервен план — още една причина да предпочете да влезе пеш. Заловяха ли го в пристигащ влак, щеше да се окаже в заградено пространство. Провалеше ли се на портала, щеше да избяга по внимателно разучен маршрут до таксито, което го чакаше. Беше платил на шофьора петдесет долара за десетминутен престой, който вече течеше.

Пластмасовият ламиниран бадж, защипан на гърдите му, се поклащаше при всяка крачка и ритмично почукваше по едно копче. На около двайсетина метра видя как двама охранители хванаха баджовете си, при влизането ги показаха на човек, скрит от погледа му в будката на входа. Явно тук не проверяваха много внимателно документите за самоличност. Двамата мъже влязоха, без да забавят крачка и без да проговорят. Предположенията му се потвърдиха. На това място никой не очакваше изненада. Редовите служители просто си вършеха работата, както би я вършил зидар или боклукчия. Повечето от охранителите — бивши атлети от колежите — навремето бяха наблягали повече на спорта, отколкото на обучението. Мускули за сметка на мозъци. Мениджърите в Северното обединение се безпокояха да не би някой да посегне на влака, но охранителите си имаха други грижи: смяната да застъпи навреме и да не им е студено. Всеки новопристигнал се отправяше към една служебна каравана.

Комбинацията от бадж и характерната униформа явно бе достатъчна да му осигури достъп вътре. Преглътна, обърна баджа към прозорчето на пазача, като избягваше да го гледа, и продължи да върви, сякаш е влизал тук стотици мъти. Никой не го спря. Никой не му извика. Никой не броеше колко човека влизат.

Двамата охранители преди него се бяха упътили към караваната, а Алварес сви надясно към безкрайната редица от вагони. Лампите хвърляха синкава светлина върху депото, борейки се със сгъстяващия се здрач. Някъде напред в мъглата Алварес видя как изпод един товарен вагон излетя мръсна птица. Петдесетина метра по-нататък изчезна и Алварес.

През последните месеци прекара безброй часове из разни депа като това и все пак то не приличаше на никое друго. Надяваше се да е последното. Тук щеше да се качи на влака стрела за пръв и последен път. Оттук щеше да нанесе заключителния си удар по Гохин и по неговата корпорация; удар, от който няма да се съвземат. Ако всичко мине добре, никой няма да пострада, но една корпорация, оценена на милиарди долари, щеше да се сгромоляса.

Изминаха почти два часа, преди Алварес да открие влак №717 — отчасти, защото се чувстваше длъжен да играе ролята на охранител от Северното обединение и да го видят, че патрулира из района, отчасти поради внушителните размери на депо „Медоус“. Радиостанцията, модел UNIDEN ВС 245XLT с размер на клетъчен телефон, защипана на колана му, имаше обхват от триста канала, включително на таксиметровите диспечери. След почти половинчасово вслушване в непрекъснатия радиообмен, най-после установи кой канал използват охранителите от Северното обединение и настрои апарата на същата честота. Всеки охранител се свързваше редовно с диспечер — тъй наречения „Контролен център“: на всеки десет минути докладваше къде точно се намира в депото. Ритмичността на тези обаждания изненадаха и разтревожиха Алварес. Това означаваше, че работата е добре организирана и Контролният център се грижи да разпредели охранителите така, че да покриват оптимално депото.